Тя докосна бузата му с опакото на ръката си. Кожата му беше затоплена от слънцето, но плътта отдолу беше студена.
— Но всичко останало… още си е същото, така ли?
— Питаш ме дали още съм вампир? Да. Така изглежда. Още ми се пие кръв, още нямам пулс. За в бъдеще трябва да избягвам лекарите, но вампирите, така или иначе, не боледуват… — Той сви рамене.
— А говори ли с Рафаел? Той още ли няма обяснение защо можеш да излизаш на слънце?
— Не. На него тази работа май никак не му харесва. — Саймън примигна сънено срещу нея, сякаш беше два сутринта, а не два следобед. — Мисля, че това разстройва представата му за начина, по който би следвало да бъдат нещата. Освен това му е много трудно да ме накара да скитам през нощта, защото твърдо съм решил да го правя през деня.
— А би трябвало да бъде очарован.
— Вампирите не обичат промените. Те са си традиционалисти. — Той й се усмихна и тя си помисли: Той винаги ще изглежда както в този миг. Когато аз стана на петдесет или на шейсет години, той ще продължава да изглежда на шестнайсет. Не беше никак добра перспектива.
— Поне ще е добре за музикалната ми кариера. Ако може да се вярва на Ан Райе и романите й, от вампирите стават големи рок звезди.
— Не съм сигурна, че на тази информация може да се разчита.
Той се облегна на шезлонга.
— То на кое ли може? Освен на теб, разбира се.
— На мен? Така ли гледаш на мен? — попита тя с шеговито възмущение. — Не е особено романтично.
По лицето му премина сянка.
— Клеъри…
— Какво? Какво има? — Тя посегна към ръката му и я хвана. — С това изражение обикновено съобщаваш лошите новини.
Той извърна поглед от нея.
— Не знам дали тази новина е лоша или не.
— Или е лоша, или не е, няма трети вариант — каза Клеъри. — Само ми кажи, че си добре.
— Аз съм добре — каза той. — Но… не мисля, че трябва да се срещаме повече.
Клеъри без малко не падна от шезлонга.
— Не искаш повече да сме приятели?
— Клеъри…
— Заради демоните ли е? Или защото заради мен беше превърнат във вампир? — Гласът й се извисяваше все повече и повече. — Знам, че последните седмици бяха напълно откачени, но аз мога да те държа далеч от всичко това. Мога…
Саймън се намръщи.
— Започваш да звучиш като делфин, знаеш ли? Престани.
Клеъри млъкна.
— Искам да си останем приятели — каза той. — Относно другото, не съм съвсем сигурен.
— Кое другото?
Той започна да се изчервява. Клеъри не знаеше, че вампирите могат да се изчервяват. Червените му страни ясно се открояваха на бялата кожа.
— Онова, с гаджетата.
Тя дълго мълча, докато търсеше подходящите думи. Най-накрая каза:
— Поне не каза „онова, с целуването“. Боях се, че така ще го наречеш.
Той сведе поглед към ръцете им, които, сплетени, бяха отпуснати на шезлонга между тях. Нейните пръсти бяха по-малки от неговите, но за първи път кожата й беше с един тон по-тъмна. Той прокара разсеяно палец по кокалчетата й и рече:
— Нямаше да го нарека така.
— Мислех, че точно това е желанието ти — рече тя. — Нали каза, че…
Той я погледна през тъмните си мигли.
— Че те обичам ли? Така е, обичам те. Но има още нещо.
— Заради Мая ли е? — Зъбите й започнаха да тракат, но не само заради студа. — Защото харесваш нея?
Саймън се поколеба.
— Не. Искам да кажа, да, харесвам я, но не по начина, по който си представяш. Просто, когато съм край нея… знам какво е да имам около себе си някой като мен. И това е напълно различно, отколкото с теб.
— Но ти не я обичаш…
— Може би някога ще я обикна.
— Може би и аз ще те обикна някой ден.
— Ако това се случи — рече той, — ще ми кажеш, нали? Знаеш къде да ме намериш.
Зъбите й затракаха по-силно.
— Не искам да те загубя, Саймън. Не мога.
— Никога няма да ме загубиш. Аз не те напускам. Но предпочитам да запазим това, което имаме, защото тези чувства са истински и значими. Не искам да се опитваш да се преструваш за нещо, което не съществува. Когато съм с теб, искам да знам, че наистина си с мен, истинската Клеъри.
Тя опря главата си до неговата и затвори очи. Още го чувстваше като Саймън, независимо от всичко, което се бе случило. Той още миришеше на себе си, на своя прах за пране.