— Джейс — каза тя, веднага след като сервитьорката се отдалечи. — Нищо не си объркал. Ти…
— Не, почакай. Остави ме да довърша. — Той се втренчи в картофите така, сякаш очакваше от тях да научи тайните на вселената. — Клеъри, трябва да го кажа сега или… или никога няма да го кажа. — Думите му започнаха да се стичат като порой: — Мислех, че съм изгубил семейството си. И нямам предвид Валънтайн. Говоря за семейство Лайтууд. Мислех, че повече не ме искат. Мислех, че нищо не е останало от предишния ми свят, освен ти. Аз… аз бях полудял, не знаех какво да правя и си го изкарах на теб, за което съжалявам. Ти беше права.
— Не, аз бях глупава. Бях жестока с теб…
— И беше напълно права. — Той вдигна поглед към нея и тя внезапно и необяснимо защо си спомни как, когато беше на четири години, стоеше на плажа и плачеше, защото вятърът беше разрушил пясъчния замък, който бе направила. Тогава майка й каза, че може да си направи друг, ако иска, но тя не спираше да плаче, защото това, което си мислеше, че е вечно, се оказа преходно, направено от пясък и изчезващо при допира си с вятъра или водата. — Това, което каза ти, беше истина. Ние не живеем, нито обичаме във вакуум. Заобиколени сме с хора, които държат на нас и които биха били наранени, разстроени, ако решим да изживеем на воля чувствата си. Това би било егоистично, или иначе казано, все едно да бъдем като… да бъдем като Валънтайн.
Той произнесе името на баща си с такава категоричност, че Клеъри го почувства като затръшване на врата в лицето й.
— Отсега нататък ще бъда само твой брат — каза той, като я погледна, трепетно очаквайки да я види доволна. А на нея й идеше да изкрещи, че с това разбива сърцето й на късове и трябва веднага да престане. — Това искаше, нали?
Тя дълго време не можеше да отговори и когато накрая възвърна гласа си, той й звучеше като ехо, идващо от много далеч.
— Да — каза тихо тя и сякаш силно бучене на вълни заглуши думите й, а очите й се замъглиха от солен морски бриз. — Това исках.
Клеъри вцепенено се изкачваше по широките стълби, които водеха до големите стъклени врати на болницата „Бет Израел“. Донякъде се радваше, че е точно тук, а не на друго място. Това, което най-много й се искаше в момента, беше да се хвърли в прегръдките на майка си и да плаче, без дори да се налага да й обяснява защо. И след като не можеше да направи това, то поне можеше да поседи до леглото на майка си и пак да си поплаче.
В „При Таки“ се бе държала много добре, дори прегърна Джейс за довиждане. Успя да сдържи плача си чак до метрото и тогава се разплака без задръжки за всичко, което й се беше насъбрало — за Джейс и Саймън, за Люк и майка й и дори за Валънтайн. Тя плачеше толкова силно, че мъжът, който седеше до нея, безмълвно й подаде кърпичка, а тя му изкрещя: Какво ме зяпаш, бе, идиот?, защото в Ню Йорк това си е в реда на нещата. След това се почувства малко у по-добре.
Когато стигна до края на стъпалата, забеляза, че пред стъкления вход стои жена. Беше облечена с дълга тъмна наметка върху костюм. Носеше дрехи, каквито рядко можеше да срещнеш по улиците на Манхатън. Наметката беше от тъмен кадифен плат с качулка, спусната ниско над лицето. Клеъри се огледа наоколо и установи, че никой от другите посетители на болницата като че ли не забелязва появата на тази жена. Явно беше прикрита под вълшебен прах.
Клеъри се изкачи догоре и спря, като вдигна поглед към жената. Все още не можеше да види лицето й.
— Вижте, ако сте дошли заради мен, просто ми кажете какво искате. Сега изобщо не съм в настроение за маскарад и секретност.
Забеляза, че хората наоколо спират и се втренчват в лудото момиче, което явно си говореше само. Едва се удържа да не им се изплези.
— Добре. — Гласът беше нежен, странно познат. Жената посегна и свали качулката си. По раменете като водопад се разпиля сребристата й коса. Това беше жената, която Клеъри бе видяла пред входа на Града на тишината, същата жена, която ги бе спасила от ножа на Мелик в Института. Отблизо Клеъри видя, че лицето й е доста ъгловато, твърде изсечено, за да бъде красиво, макар че очите й имаха топъл лешнико-кафяв цвят. — Казвам се Мадлен. Мадлен Белфльор.
— И…? — попита Клеъри. — Какво искате от мен?
Жената — Мадлен, се поколеба.
— Познавах майка ти, Джослин — каза тя. — Бяхме приятелки в Идрис.
— Извинявай, но не може да я видите — каза Клеъри. — Докато не се оправи, посещенията са разрешени само за членове на семейството.
— Но тя няма да се оправи.