Мъжът пъхна ръка в джоба си. Пръстите му се докоснаха до нещо твърдо, студено и метално. Той се усмихна.
Елиас спря да обикаля. Сега стоеше пред пентаграмата, гласът му се издигаше и спускаше в монотонното припяване, синкавият огън пращеше около него, подобно на низ от светкавици. Внезапно от вътрешността на пентаграмата нагоре се стрелна стълб от черен дим, който се виеше като спирала, като ту се разширяваше, ту се свиваше. В сянката се появиха две очи, подобни на скъпоценни камъни, уловени в паяжина.
— Кой прекрачи границите между световете и ме повика тук? — попита настойчиво Аграмон с глас, подобен на строшено стъкло. — Кой ме призова?
Елиас спря да припява. Той стоеше неподвижно пред пентаграмата — неподвижно, ако не се броят крилата, които леко потрепваха във въздуха. Наоколо замириса на ръжда и изгоряло.
— Аграмон — каза магьосникът. — Аз съм магьосникът Елиас. Аз съм този, който те призова.
За миг настъпи тишина. После демонът се засмя, доколкото изобщо пушек можеше да го прави. Смехът му беше язвителен и остър.
— Глупав магьосник — изхриптя Аграмон. — Глупаво момче.
— Глупавият си ти, щом си позволяваш да ми държиш този тон — каза Елиас, но гласът му трепереше като крилете му. — Ще останеш заключен в тази пентаграма, Аграмон, додето не реша да те освободя.
— Нима? — Димът се издигна, наклонен напред, като се сгъстяваше и разсейваше. Една струйка от него придоби формата на човешка ръка и докосна ръба на горящата пентаграма, в която се намираше. След това димът се наклони и се простря отвъд очертанията на звездата, като връхлетя отгоре им подобно на вълна върху насип. Пламъците угасваха и притихваха, докато Елиас с викове отстъпваше назад. Сега той трескаво шепнеше на хтоничен език някакво заклинание за задържане и прогонване. Напразно. Черната димна лавина прииждаше неудържимо, и ето че започваше да добива нещо като очерания — безформено, огромно, отвратително същество, пламтящите му очи се уголемиха до размера на чинийка за чаена чаша, а светлината, която изпускаха, беше ужасяваща.
Мъжът наблюдаваше с невъзмутим интерес как Елиас извика отново и хукна да бяга. Но така и не стигна до вратата. Аграмон се изправи пред него, тъмната му сянка връхлетя върху магьосника като вълна от врящ черен катран. За миг Елиас потрепери под тази яростна атака — и после притихна.
Черната фигура се отдръпна, като остави магьосника да лежи потрошен на мраморния под.
— Надявам се — каза мъжът, който бе извадил студения метален предмет от джоба си и разсеяно си играеше с него, — че не си му направил нещо, което да ми попречи да го използвам. Все пак ми трябва кръвта му.
Аграмон се обърна, черен стълб със зловещи диамантени очи. Те се впиха в мъжа със скъпия костюм, неговото сухо, спокойно лице, черните знаци, покриващи кожата му и блестящия предмет в ръката му.
— Платил си на този магьосник-дете, да ме призове? И не си му казал какво мога да правя?
— Правилно се досети — каза мъжът.
Аграмон изтърси неохотно една похвала.
— Умно.
Мъжът пристъпи към демона.
— Аз съм много умен. А понастоящем съм и твой господар. У мен е Бокалът на смъртните. Ти ще ми се подчиняваш или ще си понесеш последствията.
Известно време демонът мълчеше. После се плъзна към земята в комичен реверанс — доколкото изобщо е в състояние да коленичи същество, което няма истинско тяло.
— На вашите услуги, господарю…?
Изречението вежливо завърши с въпрос.
Мъжът се усмихна.
— Можеш да ме наричаш Валънтайн.
Първа част
Време в ада
1
Стрелата на Валънтайн
— Още ли си ядосан?
Алек, който се беше облегнал на стената на асансьора, погледна към другия край на помещението, където стоеше Джейс.