8
Дворецът на феите
Клеъри сънуваше, че отново е дете и върви по тясната плажна ивица покрай дървения кей на Кони Айлънд. Въздухът бе наситен с мирис на хотдог и пържен фъстък, чуваха се детски викове. В далечината се ширеше морето, а слънцето се разливаше по неговата синьо-сива повърхност.
Тя някак си се виждаше отстрани, беше облечена с огромна детска пижама. Крачолите на долнището й се влачеха по брега. Влажният пясък скърцаше под краката й, а косата й падаше тежко на тила. Нямаше облаци и небето беше синьо и чисто, но тя трепереше, докато се движеше покрай водата към някаква мержелееща се в далечината фигура.
Когато приближи, фигурата изведнъж стана ясна, сякаш Клеъри бе фокусирала лещите на камера. Това беше майка й, коленичила в руините на порутен пясъчен замък. Носеше онази бяла рокля, която Валънтайн й беше облякъл в Ренуик. В ръцете си държеше извит клон от плавей, станал сребрист от продължителното излагане на солта и вятъра.
— Дойде да ми помогнеш ли? — попита майка й, като повдигна глава. Косата на Джослин беше разпусната и се вееше свободно на вятъра, което я правеше да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност. — Толкова неща трябва да бъдат свършени, а няма никакво време.
В гърлото на Клеъри бе заседнала буца.
— Мамо… липсваше ми, мамо.
Джослин се усмихна.
— И ти ми липсваше, миличка. Но нали знаеш, че не съм си отишла. Просто спя.
— Тогава как да те събудя? — проплака Клеъри, но майка й гледаше към морето с неспокойно изражение. Небето вече бе обагрено в оловносивия цвят на здрача, а черните облаци по него приличаха на тежки камъни.
— Ела — рече Джослин и когато Клеъри се приближи, тя каза: — Дай си ръката.
Клеъри протегна ръка. Джослин започна да движи плавея по кожата й. Допирът пареше като изгаряне със стили и оставяше същите дебели черни линии след себе си. Руната, която Джослин чертаеше, беше с непозната на Клеъри форма, но при все това й подейства някак успокояващо.
— Какво представлява това?
— То ще те пази. — Майката на Клеъри я пусна.
— От какво?
Джослин не отговори, само погледна към морето. Клеъри се обърна и видя, че океанът се е изтеглил навътре, разкривайки противни грамади боклук, купища водорасли и риба, мятаща се отчаяно в агония. Водата се бе събрала в огромна вълна, която се надигаше като планински склон, като лавина, готова да се изсипе. Виковете на децата от дървения кей се бяха превърнали в писъци. Клеъри се втренчи ужасена и видя, че стената на вълната беше прозрачна като мембрана и през нея можеше да се видят същества, които сякаш се движеха под повърхността на морето, огромни, тъмни, безформени същества, напиращи да изскочат от водата. Тя простря ръце…
И се събуди. Беше задъхана, сърцето й болезнено се блъскаше в ребрата. Тя бе в леглото си в стаята за гости на Люк и следобедната светлина се процеждаше през пердетата. Косата й бе залепнала по шията от пот и усещаше палеща болка в ръката си. Когато се надигна и включи нощната лампа, съзря, без да се изненадва, черния знак, който пресичаше по дължина ръката й от лакътя до китката.
Когато влезе в кухнята, видя, че Люк й е оставил за закуска датско руло в омазнена картонена кутия. Беше й оставил и бележка, залепена на хладилника. В болницата съм.
На път към Саймън Клеъри похапваше от рулото. Той трябваше да я чака на спирката на ъгъла на Бедфорд в пет, но го нямаше. Тя изпита леко безпокойство, но после се сети да провери в студиото на ъгъла на Шеста. Най-вероятно беше там и преглеждаше новите CD-та. Така се и оказа. Беше облечен в кадифено яке с ръждив цвят и протрити ръкави и тениска с избродирано на нея лого, изобразяващо момче със слушалки, което танцува с пиле. Когато я видя, той се усмихна.
— Според Ерик е добре да сменим името на групата с Mojo Pie — каза той вместо поздрав.
— А какво е то в момента? Забравих.
— Клизма с шампанско — отвърна Саймън, докато слагаше настрана едно CD на Yo La Tengo.
— Сменете го — рече Клеъри. — Между другото, знам какво означава логото на тениската ти.