— Аз пък си мислех, че ти правя услуга.
Джейс се изчерви, но нищо не каза. Не посмя да погледне Клеъри.
Саймън рече:
— Това е нелепо. Та те са брат и сестра.
Кралицата сви рамене и леко потрепери.
— Невинаги желанието може да бъде потиснато от отвращението. Нито може да се даде като награда на този, който най-много го заслужава. Магията ще покаже дали думите ми са верни. Ако тя не копнее за неговата целувка, няма да бъде свободна.
Саймън каза нещо сърдито, но Клеъри не го чу. Ушите й бучаха така, сякаш рояк раздразнени пчели се бяха сврели в главата й. Саймън яростно се завъртя и каза:
— Не бива да го правиш, Клеъри, това е номер…
— Не е номер — каза Джейс. — Изпитание е.
— Виж, не знам за теб, Саймън — каза Изабел с режещ глас. — Но аз бих искала да изведа Клеъри оттук.
— А би ли целунала Алек само защото така иска кралицата на феите? — рече Саймън.
— Разбира се, че бих — каза с досада Изабел. — Ако алтернативата е да останеш завинаги в двореца на феите? Пък и какво толкова? Това е само една целувка.
— Така е. — Беше Джейс. Клеъри видя с периферното си зрение как той се приближава към нея и слага ръка на рамото й, като обръща лицето й към себе си. — Това е само една целувка — рече той и макар гласът му да беше груб, ръцете му бяха невероятно нежни. Тя не се възпротиви и вдигна поглед към него. Очите му бяха много тъмни, може би защото тук долу, в двореца, беше сумрачно, а може би и по друга причина. Тя виждаше отражението си във всяка от разширените му зеници, своето малко изображение в неговите очи. Той каза:
— Ако искаш, затвори очи и си мисли за Англия.
— Никога не съм била в Англия — каза Клеъри, ала затвори клепачи. Усети влажната тежест на дрехите си, хладни и бодливи на допир, свежия сладникав въздух на пещерата, който беше още по-студен, и тежестта на ръцете на Джейс върху раменете си — единственото топло нещо тук. И той я целуна.
Клеъри усети докосването на устните му, съвсем леко в началото, и автоматичното отваряне на своите под натиска на неговите. Почти против волята си тя се плъзна гъвкаво към него, простря ръце и ги уви около шията му, подобно на слънчоглед, извиващ се към слънцето. Той я привлече към себе си, зарови ръце в косата й и целувката му вече не беше нежна, а ставаше все по-страстна, за миг сякаш се възпламени барут. Клеъри чу нещо като стенание да преминава през двореца и да ги обгръща, някакъв шеметен звук, но не му обърна внимание, бе заглушена от шума на собствената си кръв, кипяща във вените й, имаше странното усещане за безтегловност.
Ръцете на Джейс се плъзнаха от косата към гърба й. Усети силното притискане на дланите му върху плешките си — и после я отблъсна, като нежно се откопчваше от нея, отместваше ръцете й от врата си и отстъпваше назад. За миг Клеъри си помисли, че ще падне. Сякаш нещо жизненоважно се бе откъснало от нея, ръка или крак, и тя гледаше втренчено Джейс с нямо изумление — какво ли бе почувствал той, дали изобщо бе почувствал нещо? Нямаше да го понесе, ако той не бе изпитал нищо.
Джейс отново я погледна и когато тя улови погледа му върху лицето си, видя същите очи, познати й от Ренуик, загледани в портала, отделящ го от неговия дом и пръснат на хиляди безвъзвратно натрошени парчета. Няколко секунди той издържа погледа й, после погледна встрани, мускулите на шията му се стегнаха. Ръцете му бяха свити в юмруци и висяха от двете му страни.
— Сега доволна ли сте? — извика той, като обърна лице към кралицата и нейната свита отзад. — Забавлявахте ли се добре?
Кралицата бе сложила ръка на устата си, като едва сдържаше усмивката си.
— Определено се забавлявахме — каза тя. — Но в никакъв случай не колкото вас.
— Предполагам — каза Джейс, — че чувствата на смъртните така ви забавляват, защото вие самите не изпитвате такива.
При тези му думи усмивката изчезна от лицето й.
— Успокой се, Джейс — каза Изабел. Тя се обърна към Клеъри. — Сега ще те пуснат ли? Свободна ли си вече?
Клеъри отиде до вратата и никак не беше изненадана, че нямаше пречки на пътя си. Тя застана с ръка, заровена в лозите, и се обърна към Саймън. Той я гледаше така изумено, сякаш я виждаше за първи път.
— Да тръгваме — каза тя. — Преди да е станало късно.
— Вече е късно — рече той.
Мелиорн ги изведе от двореца на феите и отново ги върна в парка, като през цялото време не отрони нито звук. Скованият му гръб издаваше неговото неодобрение. След като ги остави вън от езерото, той се обърна и без дори да си вземе довиждане с Изабел, изчезна във вълнистото отражение на луната.