Изабел гледаше намръщено отдалечаването му.
— Направо е съсипан от случилото се.
Джейс издаде звук, подобен на сподавен смях и вдигна яката на мокрото си яке. Всички трепереха. Студената нощ миришеше на земя, растения и на характерната за големия град миризма. На Клеъри й се стори, че усеща мириса на метал във въздуха. Градът, опасвайки парка, блестеше с огнени светлини: ледено синьо, хладно зелено, горещо червено, а езерото спокойно заливаше своите кални брегове. Отражението на луната се беше преместило в другия му край и трептеше така, сякаш се страхуваше от тях.
— Най-добре да се прибираме. — Изабел се загърна по-плътно с все още мокрото си сако. — Преди да сме умрели от студ.
— Връщането в Бруклин ще ни отнеме цяла вечност — каза Клеъри. — Май ще трябва да вземем такси.
— Или просто да отидем до Института — сви рамене Изабел. А на погледа на Джейс побърза да отговори: — Там няма никого… всички са в Града от кости да провеждат разследване. Само ще се отбием да си вземеш дрехи и да се подсушим. Освен това Институтът все още е твоят дом, Джейс.
— Добре — каза Джейс за най-голяма изненада на Изабел. — Има нещо, което трябва да взема от стаята си.
Клеъри се поколеба.
— Не знам. Мисля, че ще е най-добре ние със Саймън да си вземем такси. — Може би ако останеха за малко сами, щеше да му обясни какво се беше случило долу, в двореца на феите, и че не е това, което си мисли.
Джейс разглеждаше часовника си, за да види дали не се бе повредил от водата. Без да я поглежда, той повдигна вежди.
— Това може да се окаже проблем — рече той, — предвид факта, че Саймън си тръгна.
— Той какво? — Клеъри се завъртя и се втренчи. Саймън си беше отишъл, край езерото бяха останали само тримата. Клеъри хукна нагоре по хълма, като викаше името му. Мерна го в далечината как решително крачи по бетонираната пътека, която извеждаше от парка и водеше към булеварда. Тя извика още веднъж, ала той не се обърна.
9
И смъртта е безсилна
Изабел беше казала истината. Институтът бе напълно безлюден. Е, почти напълно. Когато влязоха, Макс спеше на червения диван във фоайето. Очилата му бяха леко килнати и беше очевидно, че не бе имал намерение да заспива. На пода имаше отворена книга, която явно беше изпуснал, а обутите му в гуменки крака висяха от дивана по такъв начин, че никак не изглеждаше да му е удобно.
Сърцето на Клеъри мигом се изпълни с умиление към него. Той й напомняше за Саймън, когато беше на девет или десет години, с тези очила, неловкото мигане и ушите.
— Макс е като котка. Може да заспи, където свари. — Джейс се наведе и свали очилата от лицето на Макс, като ги постави на ниската инкрустирана масичка отстрани. Клеъри никога не беше виждала лицето му такова — тази покровителствена нежност я озадачаваше.
— О, не му пипай нещата… ще ги изцапаш — каза сърдито Изабел, като откопчаваше мокрото си още сако. Роклята прилепваше към дългото й тяло, а водата потъмняваше дебелата кожа на колана около кръста й. Виждаше се само дръжката на навития й камшик, която проблясваше на колана й. Тя се намръщи. — Мисля, че се разболявам. Ще си взема горещ душ.
Джейс я гледаше как се отдалечава надолу по коридора с нещо като неволно възхищение.
— Понякога тя ми напомня за едно стихотворение.
— Някога идвало ли ти е да крещиш? — попита го Клеъри.
— Случвало се е. — Джейс свали от раменете си мокрото яке и го закачи на гвоздея до това на Изабел. — Все пак тя е права за горещия душ. Май и аз ще си взема един.
— Аз нямам с какво да се преоблека — каза Клеъри, на която внезапно й се прииска да остане сама. Пръстите я засърбяха да набере Саймън на мобилния, за да се увери, че е добре. — Ще ви изчакам тук.
— Не ставай глупава. Ще ти дам една моя тениска. — Джинсите му бяха прогизнали и се бяха свлекли на бедрата, като разкриваха ивица бледа, татуирана кожа между колана и тениската.
Клеъри извърна поглед.
— Не мисля, че…
— Хайде. — Гласът му беше уверен. — Пък и има нещо, което искам да ти покажа.