— И защо?
— А ти как мислиш? — Тя каза това толкова тихо, почти като шепот.
— Тогава защо? — Гласът му трепна. — Защо е всичко това със Саймън, защо ме отблъскваш, защо не ме допускаш до себе си…
— Защото е невъзможно — каза тя, а думите й излязоха почти като стенание, макар че се опита да го овладее. — Знаеш това не по-зле от мен!
— Защото си ми сестра — каза Джейс.
Тя кимна безмълвно.
— Може би — каза Джейс. — И затова реши, че твоят стар приятел Саймън е удобно отвличане на внимание?
— Не е така — каза тя. — Аз обичам Саймън.
— Както обичаш Люк — каза Джейс. — Както обичаш и майка си.
— Не. — Гласът й беше студен и пронизваше като ледена висулка. — Недей да ми казваш какво изпитвам.
Едно мускулче подскочи в ъгълчето на устата му.
— Не ти вярвам.
Клеъри се изправи. Понеже не можеше да го гледа в очите, тя се втренчи в тънкия белег във формата на звезда на дясното му рамо, спомен от стара рана. Живот на белези и убийства, беше казал някога Ходж. Не бъди част от това.
— Джейс — рече тя. — Защо ми причиняваш това?
— Защото ме лъжеш. Лъжеш и себе си. — Очите на Джейс блестяха, а ръцете му, които беше пъхнал в джобовете си, бяха свити в юмруци.
Нещо се пречупи у Клеъри и думите й заваляха една през друга.
— Какво искаш да ти кажа? Истината? Истината е, че обичам Саймън, както би трябвало да обичам теб, и ми се искаше той да беше мой брат, а не ти. Но не мога да променя това, нито пък ти! Или може би имаш някаква идея, щом като си толкова умен?
Джейс си пое въздух и тя разбра, че той не бе очаквал да чуе от нея всичко, което току-що каза, дори след милиони години. Лицето му беше повече от красноречиво.
Тя се помъчи да си върне самообладанието.
— Джейс, съжалявам, не исках да кажа…
— Не. Не съжалявай. Недей да съжаляваш. — Той пристъпи към нея, като се препъваше. Джейс, който никога в нищо не се бе препъвал, никога не беше стъпвал накриво. Той вдигна ръце и улови лицето й, тя усети топлината на пръстите му, проникваща дълбоко в кожата й. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но стоеше вкаменена и втренчена в него. — Ти не разбираш — каза той. Гласът му трепна. — Никога не съм изпитвал това към някой друг. Не мислех, че изобщо съм способен на такива чувства. Мислех… така бях възпитан… баща ми…
— Любовта унищожава — каза сковано тя. — Спомням си.
— Мислех, че част от сърцето ми е счупено — каза той и имаше вид на човек, който е изненадан от собствените си думи и най-вече от това, че произнася думата сърце. — Завинаги. Но ти…
— Джейс, недей. — Тя вдигна ръце и ги сложи върху неговите, където пръстите им се сплетоха. — Няма смисъл.
— Не е вярно. — В гласа му имаше отчаяние. — Ако и двамата изпитваме едно и също…
— Няма значение какво изпитваме. Нищо не можем да направим. — Тя чу собствения си глас като чужд: далечен, измъчен. — Къде бихме могли да сме заедно? Как ще живеем?
— Може да си остане наша тайна.
— Ще се разчуе. Пък и не искам да лъжа семейството си, а ти?
Той отвърна горчиво:
— Какво семейство? Лайтууд, така или иначе, ме мразят.
— Не, не те мразят. А аз никога не бих казала на Люк. Пък и майка ми, какво ще й кажем, когато се събуди? Това, което искаме, ще отврати всички, на които държим…
— Да ги отврати ли? — Той махна ръцете си от лицето й, сякаш го беше отблъснала. После каза глухо. — Това, което изпитваме… което аз изпитвам… отвращава ли те?
Тя си пое въздух, докато го гледаше в лицето.
— Може би — прошепна тя. — Не знам.
— Трябваше да започнеш с това.
— Джейс…
Но той се беше отдръпнал от нея, изразът на лицето му беше затворен и заключен като врата. Бе трудно да се повярва, че я бе гледал по друг начин преди това.
— Съжалявам, че изобщо заговорих за това. — Гласът му беше твърд, неприветлив. — Повече няма да те целувам. Можеш да разчиташ на това.
Сърцето на Клеъри тежко и безсилно се преобърна, докато гледаше как се отдалечава от нея, взима кърпа от дрешника и отново се отправя към банята.
— Но… Джейс, какво правиш?
— Довършвам си къпането. И ако ме забавиш още, така че да ми изтече всичката топла вода, наистина ще ме ядосаш. — Той влезе в банята и затвори вратата с ритник.