— Магнус неслучайно е висш магьосник. Силата му се простира из целия град, че и отвъд него. Той знае какво се случва навсякъде в пространството.
Клеъри изсумтя.
— А усеща ли смущенията в силата?
Джейс се завъртя във фотьойла и я изгледа намръщено.
— Не се шегувам. Когато магьосникът беше убит, той реши да се заеме със случая. А когато отседнах при него, той поиска от мен някаква вещ на баща ми, за да го издири по-лесно. Дадох му пръстена на Моргенстърн. Каза, че ще ме уведоми, ако междувременно усети присъствието на Валънтайн в града, но още не е.
— Може просто да се е домогвал до пръстена ти — каза Клеъри. — Очевидно е, че си пада по бижутата.
— Да го задържи тогава. — Джейс стисна с ръка парчето от огледалото и изстена, Клеъри гледаше с тревога как кръвта блика около нащърбените ръбове, забити в кожата му. — За мен той няма никаква стойност.
— Хей — каза тя и се наведе да вземе стъклото от ръката му. — По-спокойно. — Пусна парчето от Портала в джоба на якето му, което висеше окачено на стената. Ръбовете на стъклото бяха потъмнели от кръвта, а дланите на Джейс — прорязани от червени ивици. — Май вече е време да се връщаме при Магнус — каза тя колкото можеше по-нежно. — Алек е там от доста време и…
— Не мисля, че би имал нещо против — рече Джейс, но все пак се изправи послушно и посегна към стилито си. Докато чертаеше лечителната руна върху опакото на кървящата си ръка, той каза:
— Има нещо, което искам да те попитам.
— И какво е то?
— Когато ме изведе от килията в Града на тишината, как го направи? Как отключи вратата?
— О, просто използвах най-обикновена руна за отключване и…
Тя бе прекъсната от остър, настойчив звън, при което машинално посегна към джоба си, преди да установи, че звукът, който беше чула, е много по-силен и по-остър, отколкото този на телефона й. Тя се огледа притеснено.
— Това е звънецът на Института — каза Джейс и сграбчи якето си. — Хайде.
Почти бяха стигнали фоайето, когато Изабел изскочи от вратата на своята стая, облечена в памучен пеньоар, на челото й имаше розова копринена маска за сън, а тя самата изглеждаше смаяна.
— Три сутринта е! — каза им тя с такъв тон, сякаш Джейс или Клеъри бяха виновни. — Кой може да звъни в три сутринта?
— Може да е инквизиторката — предположи Клеъри и внезапно усети студ.
— Тя може да влезе и без да звъни — каза Джейс. — Всеки ловец на сенки може. Институтът е затворен само за мундани и долноземци.
Клеъри усети, че сърцето й се свива.
— Саймън! — каза тя. — Сигурно е той!
— О, мили Боже — прозя се Изабел, — възможно ли е да ни е събудил в този безумен час само за да засвидетелства любовта си или кой знае още какво? Не можеше ли просто да се обади по телефона? Мъжете мундани са такива загубеняци.
Стигнаха до фоайето, което се оказа празно, Макс вероятно бе отишъл да си легне. Изабел храбро прекоси помещението и завъртя ключа на лампата, който бе на отсрещната стена. Някъде в катедралата се чуваше далечен тътен.
— Ясно — каза Изабел. — Това е от асансьора.
— Не мога да повярвам, че толкова му липсва достойнство и елементарното благоразумие просто да се напие и да се търколи в някоя канавка — каза Джейс. — Трябва да кажа, че съм малко разочарован от това момче.
Клеъри почти не го чу. Надигащото се у нея чувство на страх накара кръвта й да се смрази. Спомни си съня: ангелите, леда, Саймън с кървящите крила. Потръпна.
Изабел я погледна съчувствено.
— Тук е студено — отбеляза тя. Пресегна се и взе от закачалката нещо, което приличаше на синьо кадифено палто. — Вземи това и го облечи.
Клеъри облече палтото и плътно се загърна в него. Беше й дълго, но пък топлеше. Имаше и качулка, обточена с атлаз. Клеъри я свали и видя, че вратата на асансьора се отваря.
Пред нея се разкри празната кабина, чиито огледални стени отразяваха собственото й бледо и изплашено лице.
Без да се замисля, влезе в кабината.
Изабел я изгледа объркано.
— Какво правиш?
— Саймън е долу — каза Клеъри. — Знам го.
— Но…
Изведнъж Джейс се озова до Клеъри, като задържа вратата да влезе и Изабел.
— Хайде, Изи — каза той. Тя го последва с театрална въздишка.
Докато тримата се спускаха мълчаливо, Клеъри се опита да улови погледа му — Изабел прибираше последния кичур от дългата си коса с една фиба, но Джейс не я поглеждаше. Той гледаше косо собственото си отражение в огледалото на асансьора, като мърмореше нещо под нос, както правеше винаги когато беше нервен. Клеъри си спомни лекото треперене на ръцете му, когато я беше придърпал към себе си в двореца на феите. Спомни си за лицето на Саймън… а после и как почти избяга от нея, губейки се в сенките на парка. Нещо я стягаше в гърдите и тя не можеше да си обясни защо.