Вратите на асансьора се отвориха в главния кораб на катедралата, осветяван от танцуващите пламъци на свещите. Тя се стрелна покрай Джейс и изскочи от асансьора, като почти се затича по тясната алея между пейките. Препъна се във влачещите се краища на палтото и нетърпеливо го повдигна с ръка, отправяйки се към широката двойна порта. От вътрешната страна тя беше залостена с бронзови лостове, дебели колкото ръката на Клеъри. Когато посегна към най-високия лост, звънецът отново прониза църквата. Тя чу как Изабел шепне нещо на Джейс, после започна да дърпа лоста и усети ръката на Джейс върху своята, който й помагаше да натиснат по-силно тежката порта, така че да се отвори.
Нощният въздух нахлу вътре, като угаси свещите в поставките им. Въздухът миришеше на град: на сол и изпарения, на прохладен бетон и боклук, а сред тези познати миризми се усещаше и мирис на бакър — типичен аромат на нова монета.
Първото, което Клеъри си помисли, беше, че стълбите са празни. После примигна и видя Рафаел, стоящ там. Черните му къдрици се развяваха от нощния вятър, а бялата му риза беше откопчана и разкриваше белега на шията му. В ръцете си държеше някакво тяло. Това беше всичко, което Клеъри виждаше, докато се втренчваше обезумяло в тялото. То беше безжизнено, ръцете и краката се полюшваха като отпуснати въжета, главата беше изметната назад и разкриваше разкъсаното гърло. Тя усети как ръката на Джейс се сключва около нейната и я притиска като менгеме. Тогава погледна по-внимателно, разпозна кадифеното яке с протритите ръкави, както и синята тениска под него, която сега бе изцапана с кръв — и изпищя.
Изпищя беззвучно. Клеъри усети, че коленете й омекват и щеше да се свлече на пода, ако Джейс не я беше прихванал.
— Недей да гледаш — каза в ухото й той. — За Бога, недей да гледаш.
Но тя не можеше да не гледа сплъстената от кръв кестенява коса на Саймън, разкъсаната му шия, дълбоките разрези по отпуснатите му китки. Черна завеса падна пред очите й и тя започна да се дави.
Изабел грабна един от празните свещници до вратата и го насочи към Рафаел като огромен тризъбец.
— Какво си направил на Саймън? — За миг гласът й, студен и заповеднически, прозвуча точно като този на майка й.
— EI no es muerto — каза Рафаел с равен и безчувствен глас, като с изненадваща нежност постави Саймън на земята, току пред краката на Клеъри. Тя беше забравила колко силен може да е той — нали притежаваше свръхестествена вампирска сила, независимо от крехкия си външен вид.
На светлината на свещите, която се процеждаше от коридора, Клеъри видя, че отпред тениската на Саймън бе прогизнала от кръв.
— Ти нали каза… — започна тя.
— Той не е мъртъв — рече Джейс, като я стисна още по-силно. — Не е мъртъв.
С рязко движение тя се отскубна от него и се свлече на колене върху бетона. Не изпита никакво отвращение от допира с окървавената плът на Саймън, когато пъхна ръце под главата му и я сложи в скута си. Изпита детински ужас, както когато беше на пет годинки и счупи безценната настолна лампа на майка си. Нищо, казваше й някакъв далечен глас, пак ще залепим парченцата.
— Саймън — шепнеше тя, като докосваше лицето му. Очилата му ги нямаше. — Саймън, това съм аз.
— Той не може да те чуе — каза Рафаел. — Мъртъв е.
Клеъри рязко вдигна глава.
— Но ти нали каза…
— Казах, че още не е мъртъв — рече Рафаел. — Но след няколко минути… да кажем, десет… сърцето му ще се забави и ще спре. Той вече нито вижда, нито чува.
Ръцете й неволно се стегнаха около него.
— Трябва да го заведем в болницата… или да повикаме Магнус.
— Те не могат да му помогнат — каза Рафаел. — Явно не разбираш.
— Така е — каза Джейс, а гласът му беше мек като коприна, набодена с остри игли. — Не разбираме. И очакваме ти да ни обясниш. Защото в противен случай ще приема, че си чудовищен кръвопиец и ще ти изтръгна сърцето. Както без малко не направих, когато се видяхме за последно.