Ръцете му се увиха около нейните. Той изпусна въздух — хъхрещ, дрезгав звук — и не вдиша отново.
Обичам те. Обичам те. Обичам те. Последните думи към Саймън звучаха като ехо в ушите на Клеъри, докато той се отпускаше в прегръдката й. Изабел внезапно се озова до нея и й каза нещо в ухото, но Клеъри не я чу. Ушите й се изпълниха с шума на бушуваща вода, на прииждаща вълна.
Тя гледаше как Изабел се мъчи нежно да отстрани ръцете й от Саймън и как не може. Клеъри беше смаяна. А уж нямаше усещането, че го държи толкова здраво.
Изабел се предаде, изправи се и гневно се обърна към Рафаел. Започна да му крещи. Насред тирадата й Клеъри взе да долавя смисъла на чутото, подобно на радио, което най-накрая намира станция с обхват.
— … и сега какво следва да направим? — крещеше Изабел.
— Да го погребем — рече Рафаел.
Свещникът отново се олюля в ръката на Джейс.
— Не е смешно.
— Няма и как да бъде — каза безизразно вампирът. — Така биваме създадени. Изсмукваме кръвта, вливаме нова и погребваме. И едва когато сам успее да се освободи от гроба си той става вампир.
Изабел изстена от отвращение.
— Не мисля, че мога да го направя.
— Някои наистина не могат — каза Рафаел. — Ако няма кой да му помогне да излезе от гроба си, той ще си остане под земята, хванат в капан като плъх.
От гърлото на Клеъри се изтръгна някакъв звук. Ридание, граничещо с писък. Тя каза:
— Няма да позволя да бъде заровен.
— Тогава той ще си остане така — каза сурово Рафаел. — Мъртъв, ала не съвсем. Никога няма да се събуди.
Всички бяха свели поглед към нея. Изабел и Джейс бяха притаили дъх и чакаха да каже решението си. Рафаел изглеждаше равнодушен, едва ли не отегчен.
— Ти не влизаш в Института, защото не можеш, нали? — каза Клеъри. — Защото тук е свята земя, а ти си нечестив.
— Това не е точно… — започна Джейс, но Рафаел го прекъсна с жест.
— Нека ти кажа — рече вампирът — че нямаме много време, колкото по-дълго го държим тук, преди да го положим в земята, толкова по-трудно ще му бъде да намери пътя обратно.
Клеъри сведе поглед към Саймън. Той наистина изглеждаше така, сякаш спи, ако не бяха огромните рани по кожата му.
— Можем да го погребем — каза тя. — Но искам да бъде в еврейско гробище. И искам да бъда до него, когато се събуди.
Очите на Рафаел блеснаха.
— Това няма да бъде никак приятно.
— Вече никога нищо няма да бъде приятно. — Тя стисна челюсти. — Да започваме. Имаме само четири часа до зазоряване.
10
Прекрасно, усамотено място
Гробището се намираше в покрайнините на Куинс, където жилищните блокове бяха изместени от редици спретнати къщи във викториански стил, боядисани в кичозни цветове: розово, бяло и синьо. Улиците бяха широки и доста пусти, а булевардът, който водеше към гробището — тъмен, осветяван само от една улична лампа. Не им отне много време да разбият със стилитата си заключената порта, както и да намерят достатъчно скрито място, където Рафаел да започне да копае. Качиха се на върха на нисък хълм, изолиран от пътя долу чрез плътна стена от дървета. Клеъри, Джейс и Изабел бяха под прикритието на магическия прах, но нямаше начин да бъде скрит и Рафаел, както и тялото на Саймън, така че естественият параван на дърветата им беше добре дошъл.
Склоновете на хълма, които не гледаха към пътя, бяха плътно покрити с надгробни плочи, много от които имаха на върха си звездата на Давид. Те светеха на лунната светлина, бели и гладки като мляко. В далечината имаше езеро, чиято повърхност се диплеше на блестящи вълни. Хубаво място, помисли си Клеъри. Идеално за това да дойдеш и да положиш цветя на нечий гроб, да поседнеш и да се замислиш за живота на човека, както и за мястото, което той е заемал в твоя. Но крайно неприятно за това да дойдеш през нощта, под прикритието на мрака, за да заровиш приятеля си в плитък, кален гроб, при това без ковчег или поне служба.
— Той страдаше ли? — попита тя.
Рафаел вдигна поглед от работата си и се облегна на дръжката на лопатата, също като гробаря от Хамлет.
— Какво?
— Саймън. Страдаше ли? Вампирите причиниха ли му болка?