Джейс се изпъна на мястото си. Ръцете му, които висяха от страничните облегалки на стола, се свиха в юмруци. Той видя лекото треперене на пръстите си и се запита дали преди някога са треперили. Не помнеше такова нещо. Ръцете му винаги бяха твърди, а пулсът му — равномерен.
— Не ми вярваш?
Той долови недоумението в собствения си глас и вътрешно се сви. Разбира се, че не му вярва. Стана му ясно още, откакто си бе дошла.
— Стига, Джейс. Как може да не знаеш кой е собственият ти баща?
— Той ми каза, че е Майкъл Уейланд. Ние живеехме в имението на Уейланд…
— Звучи логично — каза Мерис. — А името ти? Кое е истинското ти име?
— Ти знаеш истинското ми име.
— Джонатан Кристофър. Знаех, че това е името на сина на Валънтайн. Знаех също, че и Майкъл има син на име Джонатан. Често срещано име сред ловците на сенки — никога не съм намирала нещо странно в това, че имената съвпадат, а колкото до второто име на момчето на Майкъл, никога не съм се интересувала какво е. Но сега не спирам да си задавам въпроси. Какво беше истинското второ име на сина на Майкъл Уейланд? Колко време Валънтайн е планирал това, което в последствие направи? Откога е знаел, че ще убие Майкъл Уейланд…? — тя млъкна и впи поглед в Джейс. — Знаеш ли, никога не си приличал на Майкъл. Но понякога децата не приличат на родителите си. Никога преди не съм се замисляла над това. Ала сега виждам Валънтайн в теб. Начинът, по който ме гледаш. С онази предизвикателност. Не те интересува какво казвам, нали?
Ала него го интересуваше. Просто беше много добър в прикриването на чувствата си.
— Има ли значение дали ме интересува?
Тя остави чашата на масата до себе си. Чашата беше празна.
— Отговаряш на въпроса ми с въпрос, за да ме объркаш, точно както правеше Валънтайн. Трябваше да се досетя.
— Какво да се досетиш? Та аз съм си все същият от седем години насам. Нищо не се е променило у мен. Ако преди не съм ти напомнял за Валънтайн, не виждам как бих могъл да ти напомням сега.
Погледът й се отмести от него, сякаш вече не издържаше да го гледа директно.
— Когато понякога сме говорили за Майкъл, не може да не ти се е виждало странно, че имаме предвид баща ти. Нещата, които сме казвали за него, никога не биха могли да се кажат за Валънтайн.
— Вие казвахте, че е бил добър човек. — У него започна да се надига гняв. — Добър ловец на сенки. Любящ баща. Мислех, че това отговаря на истината.
— Ами снимките? Сигурно си виждал снимки на Майкъл Уейланд и си разбрал, че това не е човекът, когото си наричал свой баща. — Тя прехапа устни. — Как ще обясниш това, Джейс?
— Всички снимки са били унищожени по време на въстанието. Нали и вие ми казахте това. Сега се питам дали Валънтайн не ги е унищожил, за да не може никой да разбере кой е бил в Кръга. Никога не съм имал снимка на баща си — каза Джейс и се запита дали звучи толкова обидено, колкото се чувстваше. Мерис сложи ръка на слепоочието си и започна да го масажира, сякаш я болеше глава.
— Не мога да повярвам — каза тя, като че ли на себе си. — Абсурдно е.
— Тогава не вярвай, но вярвай на мен — каза Джейс и усети как треперенето на ръцете му се усилва.
Тя отпусна ръката си.
— Да не мислиш, че не искам? — отвърна тя и за миг Джейс си спомни гласа на онази Мерис, която идваше в стаята му посред нощ, когато бе на десет години и гледаше със сухи очи тавана, мислейки за баща си, а тя сядаше до леглото му и оставаше докато той заспеше.
— Наистина не знаех — отново обясни Джейс. — И когато той ме помоли да се върна с него в Идрис, казах, че няма да го направя. Все още съм тук. Нима това не значи нищо?
Тя извърна поглед към гарафата, сякаш за да си налее още вино, но после, изглежда, се отказа от идеята.
— Щеше ми се да е така — каза тя. — Но има толкова много причини баща ти да иска да останеш в института. Когато става дума за Валънтайн, не мога да си позволя да вярвам на някого, който е бил под негово влияние.
— Самата ти си била под негово влияние — каза Джейс и веднага съжали при вида на израза, който за миг се появи на лицето й.
— Но аз се отрекох от него — каза Мерис. — А ти? Би ли могъл да го направиш? — Сините й очи бяха същите като на Алек, но Алек никога не го бе гледал по този начин. — Кажи ми, че го мразиш, Джейс. Кажи ми, че мразиш онзи човек и всичко, свързано с него.
Измина миг, после още един, и Джейс, свел поглед, видя как ръцете му се свиват все повече и повече в юмруци, та чак кокалчетата побеляват.