— Саймън! — Клеъри понечи да се втурне напред, но Рафаел я задържа.
— Пусни ме! — Помъчи се да се освободи, но хватката на Рафаел беше като стоманена. — Не виждаш ли, че се нуждае от помощта ни?
— Сам ще се оправи — каза Рафаел, без да отпуска хватката си. — Така е по-добре.
— Така е по-добре за теб! Но не и за мен! — Тя се отскубна от него и се втурна към гроба точно когато се издигна нагоре, запращайки я обратно на земята. Една сгърчена фигура се мъчеше да излезе от набързо изкопания гроб, като яростно забиваше пръсти, приличащи на мръсни хищни нокти, в земята. Голите й ръце бяха набраздени с черна кръв и кал. После изпълзя и се претърколи на земята.
— Саймън — прошепна Клеъри. Защото това, разбира се, беше Саймън, Саймън, а не просто фигура. Залитайки, тя се изправи на крака и се спусна към него, маратонките й нагазиха дълбоко в разровената земя.
— Клеъри! — извика Джейс. — Какво правиш?
Тя се олюля, глезенът й се беше огънал, когато кракът й потъна в калта. Тя се свлече на колене до Саймън, който продължаваше да лежи неподвижно, сякаш наистина беше мъртъв. Косата му беше сплъстена и окаляна, очилата му ги нямаше, тениската му беше разкъсана и под нея се виждаше окървавената кожа.
— Саймън… — каза тя и докосна рамото му.
Тялото му се изопна под пръстите й, всеки мускул се сви, от което кожата му стана твърда като желязо.
— … добре ли си? — довърши въпроса си тя.
Той обърна глава и Клеъри видя очите му. Те бяха празни, безжизнени. С остър вик той се завъртя и се нахвърли върху нея, бърз като змия. Обърна я към себе си и я блъсна на земята.
— Саймън! — извика Клеъри, но той сякаш не я чуваше. Лицето му беше разкривено, неузнаваемо, когато се нахвърли върху нея, разкриви устните си и тя видя как острите му кучешки зъби блестят на лунната светлина като бели заострени кости. Внезапно ужасена, зарита срещу него, но той я хвана за раменете и отново я запрати в калта. Ръцете му бяха окървавени, ноктите — изпочупени, ала бе невероятно силен, по-силен и от нейните мускули на ловец на сенки. Костите на раменете й болезнено изпукаха, когато се хвърли върху нея и я повали на земята…
… И тогава бе вдигнат във въздуха и захвърлен, сякаш тежеше не повече от малко камъче. Дишайки тежко, Клеъри се изправи на крака и срещна намръщения поглед на Рафаел.
— Нали ти казах да стоиш далеч от него — рече той и коленичи до Саймън, който се бе приземил малко по-встрани и сега лежеше сгърчен на земята.
Клеъри въздъхна дълбоко и проплака:
— Той не ме познава.
— Познава те. Но това не го интересува. — Рафаел погледна през рамо към Джейс. — Гладен е. Изпитва нужда за кръв.
Джейс, който бе застанал блед и вцепенен на ръба на гроба, пристъпи напред и подаде безмълвно торбата, сякаш беше подарък. Рафаел я взе и я разкъса. От нея изпопадаха цял куп найлонови пакетчета, пълни с червена течност. Мърморейки си нещо, той взе едно от тях и го разкъса с острите си нокти, разплисквайки кръвта по окаляната си бяла риза.
Саймън, сякаш усетил близостта на кръв, се завъртя и изстена сърцераздирателно. Все още беше свит на топка; ръцете му с изпочупени нокти се впиваха в пръстта, а от очите му се виждаше само бялото. Рафаел му подаде пакетчето с кръв, като напръска с нея малко лицето на Саймън и така бялата му кожа поаленя.
— Ето — каза почти нежно той. — Пийни си, новаче. Пийни си.
И Саймън, който от десетгодишен беше вегетарианец, който пиеше само биомляко, на когото му прилошаваше при вида на спринцовки — същият този Саймън грабна пакетчето с кръв от тънката мургава ръка на Рафаел и го разкъса със зъбите си. Лакомо изпи кръвта на няколко глътки и хвърли пакетчето встрани, като отново заскимтя; Рафаел бе приготвил второ и го тикна в ръката му.
— Недей да пиеш толкова бързо — каза предупредително той. — Ще ти стане лошо.
Саймън, разбира се, не му обърна внимание. Бе зает да разкъсва второто пакетче, а после лакомо изгълта съдържанието му. От ъгълчетата на устата му потече кръв, стече се по шията и закапа по ръцете му на плътни червени капки. Очите му бяха затворени.
Рафаел се обърна да погледне Клеъри. Тя усети върху себе си и втренчения поглед на Джейс, както и погледите на останалите, всички изпълнени с ужас и отвращение.
— Следващия път ще се храни нормално — каза спокойно Рафаел — Няма да е така отблъскващо.