— Чух те какво каза в болницата.
— Така си и помислих. — В гласа й нямаше гняв. Не съществуваше такова нещо, което да може да каже на майка си, а да скрие от Люк.
— Това, което се е случило със Саймън, не е по твоя вина.
Тя чу думите, но те отскочиха от нея, сякаш бе заобиколена с невидима стена. Също като стената, която беше издигнал Ходж, когато я беше предал на Валънтайн, ала този път не можеше да чуе нищо през нея, нито да усети нещо. Бе като вцепенена, сякаш вградена в лед.
— Чу ли ме, Клеъри?
— Звучи добре, но, разбира се, вината си е моя. Всичко, което се случи със Саймън, е по моя вина.
— Защото ти е бил сърдит, когато е отишъл в „Дюмор“ ли? Той не е проникнал в хотела, защото ти е бил сърдит, Клеъри. И преди съм чувал за такива случаи. Казват им „новаци“, онези, които са наполовина превърнати. Той се е почувствал привлечен към хотела от порив, който не е могъл да овладее.
— Защото е носел в себе си кръвта на Рафаел. Но и това не би се случило, ако не бях аз. Ако не го бях завела на партито…
— Мислела си, че там ще е безопасно. Не си го подложила на опасност, на която да не си била подложена и ти. Не бива да се измъчваш заради това — каза Люк, докато завиваше по Бруклинския мост. Водата се стелеше под тях като сребристосиво платно. — Няма никакъв смисъл.
Тя се свлече ниско на седалката и скри пръстите си в ръкавите на плетената си зелена жилетка. Краищата й бяха оръфани и преждата гъделичкаше бузата й.
— Виж — продължи Люк. — Откакто го познавам, Саймън винаги е искал да бъде само на едно място и винаги отчаяно се е стремял да стигне там и там да остане.
— И кое е това място?
— Мястото, където си ти — каза Люк. — Спомняш ли си, когато падна от дървото във фермата, беше на десет години, и си счупи ръката? Спомняш ли си какво направи той, само и само да се качи с теб в линейката за болницата? Започна да рита и реве, докато не му позволиха.
— Тогава ти се засмя — припомни си тя, — а мама те тупна по рамото.
— Беше трудно да не се засмееш. Такава твърдост на десет години рядко се среща. Приличаше на питбул.
— Само дето питбулите не носят очила и не са алергични към полени.
— Такава лоялност не може да се купи с пари — каза Люк, вече по-сериозно.
— Знам. И без да ми го казваш, се чувствам зле.
— Клеъри, само ти казвам, че той винаги сам е взимал решенията си. Ти се обвиняваш, задето си такава, каквато си. Това не е по твоя вина и не можеш нищо да промениш. Ти му каза истината, а решението как да постъпи беше негово. Всеки сам прави своя избор. Никой няма право да ни го отнема. Дори и от любов.
— Ами точно там е проблемът — каза Клеъри. — Когато обичаш някого, ти нямаш избор. — Тя се сети за начина, по който се бе свило сърцето й, когато Изабел й беше казала по телефона, че Джейс е изчезнал. Беше излетяла от къщи, без дори да се замисли или поколебае. — Любовта ти отнема възможността да избираш.
— Но пък ти дава други важни неща. — Люк се качи на Флетбуш. Клеъри не отговори, само погледна равнодушно през прозореца. Мястото на изхода от моста не беше най-привлекателната част от Бруклин, от двете страни на булеварда се редяха грозни административни сгради и автосервизи.
Обикновено й бяха неприятни, но точно сега присъствието им й действаше успокояващо.
— Всъщност чувала ли си се с…? — започна Люк, който очевидно бе решил да смени темата.
— Саймън ли? Да, нали ти казах.
— Не, имах предвид Джейс.
— О! — Джейс няколко пъти й беше звънял на мобилния телефон и бе оставял съобщения. Тя не му вдигаше, нито пък му звънеше. Беше си забранила да говори с него заради случилото се със Саймън. Според нея това беше най-лошият начин да се самонакаже. — Не, не съм.
Люк се постара да придаде неутрален тон на гласа си:
— Сигурно ти се иска. Най-малкото, за да разбереш дали е добре. Вероятно не му е било никак лесно, предвид…
Клеъри се размърда на седалката.
— Мислех, че си се свързал с Магнус. Чух те като говореше с него за Валънтайн и онази история с Меча. Сигурна съм, че ако Джейс не е добре, той ще ти каже.
— Магнус може да ме информира за физическото състояние на Джейс. Но относно душевното му състояние…
— Забрави. Няма да се обаждам на Джейс. — Клеъри долови студенината в собствения си глас и почти се ужаси от себе си. — Точно сега трябва да съм със Саймън. Неговото душевно състояние също не е цветущо.