Люк въздъхна.
— Ако му е трудно да се адаптира към новото си състояние, тогава може би…
— Разбира се, че му е трудно! — Тя хвърли на Люк обвинителен поглед, макар че той бе съсредоточен в шофирането и не й обърна внимание. — Точно ти би трябвало да разбираш какво е…
— Един ден да се събудиш чудовище ли? — Люк не звучеше горчиво, а само уморено. — Права си, разбирам. И ако той пожелае да говори с мен, с удоволствие ще се отзова. Ще го преживее, независимо че сега си мисли, че няма да може.
Клеъри се намръщи. Слънцето залязваше след тях и позлатяваше огледалото за обратно виждане. Тя присви очи от ярката светлина.
— Не е същото — каза тя. — Все пак ти си знаел, че съществуват върколаци. Докато той, за да каже на някого, че е вампир, първо трябва да го убеди, че вампирите съществуват.
Люк сякаш понечи да каже нещо, но промени намерението си и само заключи:
— Сигурен съм, че ще се справи. — В момента се движеха по Уилямсбърг и почти бяха стигнали до Кент авеню, от двете им страни се издигаха складовите сгради. — И все пак. Имам нещо за него. В жабката е. Ей там…
Клеъри отвори жабката и се намръщи. Извади оттам лъскава сгъната брошура като тези, които слагаха в прозрачните пластмасови поставки в чакалните на болниците.
— „Как да кажем на родителите си“ — зачете тя на глас. — ЛЮК! Не ставай смешен. Саймън не е гей, а вампир.
— Знам, но тази брошура е за това как да изложиш пред родителите си трудните за възприемане факти, свързани с теб, пред които те не биха желали да се изправят. Може да му помогне в подбора на правилните думи и изобщо да му даде някакви съвети…
— Люк! — Тонът й беше толкова рязък, че той спря камиона със силно изсвистяване на спирачките.
Бяха точно пред дома му, отляво проблясваха тъмните води на Ийст Ривър, небето бе прорязано от смог и сенки. На верандата на Люк се открои друга тъмна сянка. Люк присви очи. Беше й споменал, че като вълк зрението му е перфектно, но като човек беше късоглед.
— Това да не е…?
— Саймън, да. — Тя го позна още по силуета. — По-добре аз да говоря с него.
— Разбира се. Аз, ааа, ще свърша някои работи. Трябва да купя някои неща.
— Какви неща?
Той й направи знак да тръгва.
— Неща за ядене. Ще се върна след половин час. Все пак не стойте навън. Влезте вътре и се заключете.
— Кога не съм го правила?
Тя гледаше след пикапа, докато се отдалечи, после се обърна към къщата. Сърцето й биеше лудо. Беше говорила няколко пъти по телефона със Саймън, но не го беше виждала от онази ужасна тъмна утрин, в ранните часове на която го бяха донесли, изнемощял и окървавен, в дома на Люк, за да го измият, преди да го закарат у тях. Мислеше, че ще го закарат в Института, но това, разбира се, не беше възможно. Саймън никога повече нямаше да може да влезе в църква или синагога.
Беше го гледала как върви по пътеката към входната врата на дома си, с приведени напред рамене, сякаш се движи срещу силен вятър. Когато лампите на верандата светнаха автоматично, той се бе дръпнал встрани и тя бе разбрала, че го е направил, защото си е помислил, че това е дневна светлина. Спомни си как бе плакала тихичко, свита на задната седалка на пикапа, а сълзите й капеха върху странния черен знак на ръката й от китката до лакътя. „Клеъри“, бе прошепнал Джейс и бе посегнал към ръката й, а тя я беше дръпнала по същия начин, по който Саймън се отдръпна от светлината. Нямаше вече да го докосва. Никога вече нямаше да го докосва. Това беше изкуплението й, възмездието й за това, което беше причинила на Саймън.
Сега, докато изкачваше стълбите на верандата на Люк, устата й пресъхна, а гърлото й се сви от напора на сълзите. Каза си, че няма да плаче. Плачът само щеше да влоши нещата.
Бе седнал на сянка в ъгъла на верандата и гледаше към нея. Тя виждаше как очите му блестят в мрака. Запита се дали и преди не бяха блестели така; не си спомняше.
— Саймън?
Той се изправи с плавно, грациозно движение, от което я побиха тръпки. Ако имаше нещо, което винаги бе липсвало на Саймън, то това беше грацията. Имаше нещо странно у него, нещо различно…
— Извинявай, ако съм те стреснал. — Той говореше предпазливо, едва ли не официално, сякаш бяха непознати.
— Всичко е наред, просто… Откога си тук?