— Ясно, ясно. — Саймън разгърна брошурата. — Ето, ще репетирам с теб. — Той се покашля. — Мамо, има нещо, което трябва да ти кажа. Аз съм безсмъртен. Знам, че имаш известни предубеждения относно безсмъртните. Знам, че няма да ти е лесно да приемеш факта, че и аз съм безсмъртен. Но аз съм тук, за да ти кажа, че безсмъртните са хора като мен и теб. — Саймън направи пауза. — Добре де. Може би повече като мен, отколкото като теб.
— САЙМЪН!
— Добре, добре. — Той продължи. — Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че аз съм си все същият човек, какъвто винаги съм бил. Това, че съм безсмъртен, не е най-важното нещо в мен. То е само една част от това, което съм. Второто нещо, което сигурно знаеш, е, че това не е въпрос на избор. Просто съм се родил такъв. — Саймън я погледна неодобрително над брошурата. — Извинявай, преродил съм се такъв.
Клеъри въздъхна.
— Не се стараеш достатъчно.
— Поне мога да я успокоя, че сте ме погребали в еврейско гробище — каза Саймън, като захвърли брошурата. — Мога да започна отдалече. Първо ще кажа на сестра си.
— Ако искаш, ще дойда с теб. Може да успея да ги накарам да разберат.
Той я погледна смаяно и тя видя как се пропуква бронята на хапливия му хумор и как под нея се показва страхът.
— Ще го направиш ли?
— Аз… — започна Клеъри, но беше прекъсната от внезапен трясък и звук от пръскащо се стъкло. Тя скочи на крака и се втурна към прозореца, Саймън застана до нея. Тя дръпна пердето встрани и се загледа навън.
Пикапът на Люк се качи на моравата, двигателят му бръмчеше, по тротоара имаше тъмни следи от изгоряла гума. Единият от фаровете светеше, другият беше счупен, а на решетката отпред имаше някакво тъмно петно, както и нещо извито, бяло и неподвижно, легнало под предните гуми. Клеъри усети, че й се гади. Нима Люк бе прегазил някого? Но не, тя машинално изтри магическия прах пред очите си, сякаш почистваше изцапано стъкло. Това пред гумите на Люк не беше човек. Беше нещо гладко, бяло, приличащо на гъсеница, което се извиваше като червей, набоден с карфица върху дъска.
Вратата откъм шофьорското място рязко се отвори и от нея изскочи Люк. Без да обръща внимание на съществото, превито под колелата, той забърза по моравата към верандата. Клеъри го проследи с поглед и видя в сенките пред стъпалата да лежи някаква фигура. Фигурата беше на човек — дребен, със светла, сплетена коса…
— Виж, онова момиче-върколак. Мая — каза удивено Саймън. — Какво ли се е случило?
— Не знам. — Клеъри взе стилито си от най-горния рафт на библиотеката. Слязоха по стълбите и забързаха към сенките, където Люк се бе навел, поставил ръце на раменете на Мая и като я повдигна нежно, внимателно я облегна отстрани на верандата. Отблизо Клеъри видя, че ризата й отпред бе разкъсана, а на рамото й имаше дълбока рана, от която бавно се процеждаше кръв.
Саймън се вцепени. Клеъри, която за малко не се блъсна в него, извика от изненада и без да се усети, му хвърли гневен поглед. Кръвта. Той се страхуваше от нея, страхуваше се да гледа кръв.
— Тя е добре — каза Люк, докато Мая въртеше глава и стенеше. Той леко я потупа по бузата и очите й се поотвориха. — Мая, Мая, чуваш ли ме?
Тя примигна и кимна с глава, изглеждаше замаяна.
— Люк? Какво се случи? — прошепна тя и трепна. — Рамото ми…
— Хайде. По-добре да те пренеса вътре. — Той я вдигна на ръце и Клеъри си спомни как преди се беше учудвала колко изненадващо силен е той за човек, който работи в книжарница. Беше го отдавала на факта, че му се налага да носи тежки кашони. Сега вече знаеше причината. — Клеъри, Саймън, елате.
Те отново влязоха вътре, където Люк положи Мая на прокъсания сив велурен диван. Изпрати Саймън да донесе одеяло, а Клеъри — до кухнята за мокра кърпа. Когато Клеъри се върна, видя Мая облегната на една възглавница, зачервена и трескава. Обясняваше припряно и нервно нещо на Люк:
— Както си прекосявах моравата… подуших нещо. Нещо гнило, като боклук. Обърнах се и то връхлетя върху мен…
— Какво беше то? — попита Клеъри, като подаваше кърпата на Люк.
Мая се намръщи.
— Не го видях. То ме притискаше отгоре и после… аз се опитах да го ритна, но то беше твърде пъргаво…
— Аз го видях — каза с равен глас Люк. — Както си карах към къщи, видях как пресичаш моравата… и после как то тръгна след теб, вървеше по петите ти. Опитах се да извикам през прозореца, но ти не ме чу. После то скочи върху теб.