— Кое е тръгнало след нея? — попита Клеъри.
— Беше демон древак — каза Люк с мрачен глас. — Те са слепи. Ориентират се по миризмата. Качих се с колата на моравата и го прегазих.
Клеъри погледна през прозореца към пикапа. Съществото, което преди малко беше свито под гумите, беше изчезнало. Това не бе учудващо — нали когато умират, демоните се връщат в своето измерение.
— Защо му е било да напада Мая? — Осени я светкавична мисъл и гласът й се сниши: — Допускаш ли, че може да е бил Валънтайн? Нали за заклинанието му трябва кръв от върколак? Миналия път му бяха попречили…
— Не съм убеден — каза за нейна изненада Люк. — Демоните древак не са кръвопийци и определено не могат да причинят такова клане, каквото си видяла в Града на тишината. Те по-скоро са шпиони и куриери. Мая просто се е оказала на пътя му. — Той се наведе да види Мая, която тихо стенеше очите й бяха затворени. — Можеш ли да вдигнеш ръкава си, за да видя рамото ти?
Момичето-върколак прехапа устни и кимна, после посегна и нави ръкава на пуловера си. Точно под рамото имаше продълговата рана. Кръвта се бе стекла по ръката й и отчасти бе засъхнала.
Клеъри ахна, когато видя как грапавият червен разрез беше обрамчен с нещо като тънки игли, които зловещо се подаваха от кожата й.
Мая се втренчи ужасена в ръката си.
— Какви са тези неща?
— Демоните древак нямат зъби, в устите си имат отровни шипове — каза Люк. — Някои от тези шипове са останали в кожата ти.
Мая започна да трака със зъби.
— Отрова? Ще умра ли?
— Не и ако действаме бързо — успокои я Люк. — Ще трябва да ги извадя, но да знаеш, че ще боли. Мислиш ли, че ще издържиш?
Лицето на Мая се сгърчи в болезнена гримаса. Но се насили да кимне.
— Само… ги махни от мен.
— Какво да махне? — попита Саймън, влизайки в стаята с одеяло в ръце. Когато видя ръката на Мая, той изпусна одеялото и машинално отстъпи назад. — Какви са тези неща?
— Гнусиш ли се от кръв, мундане? — каза Мая с лека, изкривена усмивка. После изстена: — Ох, боли…
— Знам — рече Люк, като внимателно увиваше кърпата в долната част на ръката й. Извади от колана си тънък, остър нож. Мая погледна ножа и стисна очи.
— Направи каквото е необходимо — каза тя с отмалял глас. — Но… не искам другите да гледат.
— Разбрано. — Люк се обърна към Саймън и Клеъри. — Вие двамата вървете в кухнята — каза той. — Обадете се в Института. Обяснете им какво се е случило и им кажете да изпратят някого тук. Вариантът с братята отпада, така че нека пратят някой с медицински опит или магьосник. — Саймън и Клеъри го гледаха втренчено, вцепенени от вида на ножа и бавно полилавяващата ръка на Мая. — Вървете! — каза по-настоятелно той и този път те го послушаха.
12
Коварността на мечтите
Саймън гледаше как Клеъри се обляга на хладилника и хапе устните си, както винаги, когато биваше разстроена. Той често забравяше колко дребна беше тя, колко крехка и деликатна, но в някои случаи — случаи, в които му се искаше да обвие ръце около нея — го възпираше опасението да не я нарани, особено сега, когато самият той не беше наясно със собствената си сила.
Знаеше, че Джейс не страда от такива скрупули. С болка в стомаха Саймън беше гледал, без да може да отклони поглед как Джейс сграбчва Клеъри и я целува с такава сила, че Саймън се боеше някой от тях, или дори двамата, да не бъде смачкан. Джейс така я бе притискал, сякаш искаше да я побере в себе си, едва ли не двамата да се слеят в едно.
Разбира се, Клеъри беше силна, по-силна отколкото Саймън предполагаше, че може да е. Тя беше ловец на сенки и като такава притежаваше всичко характерно за тях. Но какво от това, между тях продължаваше да има нещо крехко като пламък на свещ, чупливо като яйчена черупка — той бе наясно, че ако то се счупи, ако се строши или разстрои, и у него нещо ще се счупи, нещо, което никога не би зараснало отново.
— Саймън. — Гласът й го върна отново в действителността. — Саймън, слушаш ли ме?
— Какво? Да, слушам те. Разбира се. — Той се облегна на мивката, като се опита да придаде на погледа си съсредоточен вид. От крана капеше вода, което отново го разсея — всяка сребриста капка блестеше, подобна на сълза и толкова съвършена, точно преди да капне. Странно нещо е зрението на вампира, помисли си той. Правеха му впечатление най-обикновени неща — блясъкът на водата, тревите, поникнали в пукнатините на паважа, сиянието на маслото върху пътя — сякаш преди никога не го беше виждал.