— Саймън! — вбеси се вече Клеъри. Той видя, че тя му подава нещо розово и металическо. Новия й мобилен телефон. — Казах ти, че искам да се обадиш на Джейс.
Това отново го върна към действителността.
— Аз да му се обадя? Та той ме мрази.
— Не, не те мрази — каза тя, макар че погледът й показваше, че далеч не е убедена в това. — Така или иначе, аз няма да говоря с него. Е, ще го направиш ли?
— Добре. — Той взе телефона и набра номера на Джейс. — Какво искаш да му кажа?
— Само му кажи какво се е случило. Той знае какво да прави.
Джейс вдигна на третото позвъняване, звучеше задъхано.
— Клеъри — каза, при което Саймън се стресна, но после, разбира се, се досети, че на дисплея на Джейс се е появило името на Клеъри. — Клеъри, добре ли си?
Саймън се поколеба. В гласа на Джейс имаше нотка, която не беше чувал никога досега, нотка на загриженост, лишена от всякаква ирония или заяждане. Така ли говори с Клеъри, когато са сами? Саймън я погледна; тя го гледаше с големите си зелени очи, като несъзнателно гризеше нокътя на показалеца на дясната си ръка.
— Клеъри — каза отново Джейс. — Помислих си, че ме избягваш…
Гняв разтърси Саймън. Ти си й брат, искаше му се да изкрещи в телефона, това е. Тя не ти принадлежи. Нямаш право да звучиш така… така… сърцераздирателно. Това беше думата. Макар и да не вярваше, че Джейс изобщо има сърце, което да се раздира.
— Прав си — каза той накрая, гласът му беше хладен. — И продължава да те избягва. Саймън е.
Настъпи толкова продължително мълчание, че Саймън вече се питаше дали Джейс не е затворил.
— Ало?
— Тук съм. — Гласът на Джейс беше ясен и хладен като есенни листа, всичката уязвимост в него беше изчезнала. — Ако ми се обаждаш само, за да си говориш с мен, мунди, явно си по-самотен, отколкото предполагах.
— Повярвай ми, никога не бих ти се обадил, ако зависеше от мен. Правя го заради Клеъри.
— Тя добре ли е? — Гласът на Джейс продължаваше да е ясен и хладен, но вече леко дрезгав, есенните листа бяха сковани в лъскав лед. — Ако й се е случило нещо…
— Нищо не й се е случило. — Саймън се мъчеше да овладее гневните нотки в гласа си. По най-бързия начин той изложи пред Джейс събитията от изминалата нощ и случилото се с Мая. Джейс го изчака да свърши, после даде кратки и ясни инструкции. Саймън го слушаше замаян и усети, че кима с глава, преди да си даде сметка, че всъщност Джейс не го вижда. Тогава започна да обяснява, но скоро установи, че отсреща няма никого; Джейс беше затворил. Саймън на свой ред затвори безмълвно телефона и го подаде на Клеъри.
— Той ще дойде тук.
Клеъри се облегна на мивката.
— Сега ли?
— Сега. Магнус и Алек също ще дойдат с него.
— Магнус ли? — смая се тя, но после каза: — О, естествено, сигурно Джейс още живее у Магнус. Мислех си, че е в Института, но, разбира се, няма как да е там. Аз…
Прекъсна я остър вик, идващ откъм всекидневната. Тя се ококори. Саймън усети как космите по врата му настръхват като бодли.
— Не се тревожи — каза той колкото можеше по-спокойно. — Люк не би наранил Мая.
— Той я наранява. Но няма друг избор — отвърна Клеъри и поклати глава. — Както всичко, което се случва напоследък. Просто нямаме избор. — Мая извика още веднъж и Клеъри се вкопчи в ръба на плота, сякаш и нея я болеше. — Мразя всичко това! — избухна тя. — Писна ми от всичко! Постоянно някой да е ранен, постоянно някой да е преследван, постоянно да се чудиш кой ще е следващият пострадал. Искам всичко да стане както си беше преди!
— Но няма как. Никой от нас не може да върне нещата — рече Саймън. — Ти поне още можеш да излизаш на дневна светлина.
Тя се обърна към него със зяпнала уста и големи, тъмни очи.
— Саймън, не исках да кажа…
— Знам, че не си искала. — Той се извърна от нея, като усещаше буца в гърлото си. — Ще отида да видя какво правят. — За миг й хрумна да го последва, но остави вратата на кухнята да се затвори между тях, без да я задържи.
Всички лампи във всекидневната бяха светнати. Мая лежеше на дивана с посивяло лице, одеялото бе дръпнато до гърдите й. Тя притискаше някаква превръзка към дясната си ръка, тук-там превръзката се бе напоила с кръв. Очите й бяха затворени.