— Къде е Люк? — попита Саймън, после трепна, учуден, че гласът му звучеше толкова грубо и настойчиво. Тя изглеждаше ужасно, очите й бяха дълбоко хлътнали сред сиви сенки, а устата й — изкривена от болка. Мая бавно отвори очи и го изгледа.
— Саймън — рече немощно тя. — Люк излезе да премести колата от моравата. Притеснява се заради съседите.
Саймън погледна през прозореца. Видя как светлината на фаровете се плъзна по къщата, докато Люк изкарваше колата на пътя.
— Как си? — попита. — Той успя ли да извади онези неща от ръката ти?
Тя кимна машинално.
— Просто съм много уморена — прошепна, като едва отваряше устата си. — И… жадна.
— Ще ти донеса вода. — На бюфета до кухненската маса в трапезарията имаше кана с вода и комплект чаши. Саймън напълни една чаша с хладката течност и я занесе на Мая. Ръцете му леко трепереха и разля малко от водата, докато й подаваше чашата. Мая протегна ръка и понечи да каже нещо, вероятно благодаря, когато пръстите им се докоснаха и тя се отдръпна така рязко, че чашата увисна във въздуха. После се удари в ръба на холната масичка, счупи се и водата се разля по лакирания дървен под.
— Мая? Добре ли си?
Тя се дръпна от него, раменете й се притиснаха към облегалката на дивана, устните й се дръпнаха назад и оголиха зъбите й. Очите й станаха светещо жълти. От гърлото й се изтръгна ръмжене, което приличаше на кучешки лай.
— Мая? — повтори ужасено Саймън.
— Вампир — изсъска тя.
Саймън усети как главата му натежава назад, сякаш го беше ударила.
— Мая…
— Мислех, че си човек. А ти си бил чудовище. Кръвопиец.
— Аз съм човек… искам да кажа, бях човек. Промених се. Преди няколко дни. — Виеше му се свят, беше замаян и му се гадеше. — Също като теб…
— Не смей дори да се сравняваш с мен! — Тя се изправи в седнало положение, тези ужасни жълти очи, които бяха впити в него, го съсипваха със своето отвращение. — Аз още съм човек, още съм жива… а ти си мъртвец, който се храни с кръв.
— Животинска кръв…
— Само защото не можеш да пиеш човешка, иначе ловците на сенки жив ще те изгорят…
— Мая — каза той, произнасяйки името й полугневно, полуизвинително. Пристъпи към нея, но тя с бързо движение замахна ръката си, от пръстите, на която внезапно бяха пораснали дълги хищнически нокти.
Те се забиха в бузата му и това го накара да залитне назад и да залепи ръка на лицето си. От бузата му потече кръв, която се стичаше в устата му. Той усети соления й вкус и стомахът му закъркори.
Мая се беше навела над страничната облегалка на дивана, коленете й се изпънаха, хищническите нокти на пръстите й оставяха дълбоки резки в сивата кадифена материя. От гърлото й излизаше ниско ръмжене, а ушите й пораснаха, дълги и присвити до главата. Когато оголи зъбите си, те се показаха остри и грапави — не тънки като игли, каквито бяха неговите, а силни, бели кучешки зъби. Тя пусна окървавената превръзка, с която бе увита ръката й, и той видя следите, където се бяха забивали шиповете, проблясването на кръвта, която бликаше, изтичаше…
По острата болка в долната си устна разбра, че кучешките му зъби са се издължили. Част от него желаеше да се бори с нея, да я повали на земята и да остави по кожата й отпечатъци от своите зъби, да пие от горещата й кръв. Но с друга част от себе си усети, че му иде да пищи. Той отстъпи крачка назад, после още една, протегна ръце, сякаш за да се предпази от нея.
Мая се приготви за скок, но точно в този миг вратата на кухнята се отвори и Клеъри се втурна в стаята. Скочи върху холната масичка, леко като котка. Вдигна ръка, в която проблесна нещо с ярка бяло-сребриста светлина. Саймън видя, че това е кама, елегантно извита като крило на птица; камата изсвистя покрай косата на Мая, на милиметри от лицето й, и се заби до дръжката в сивото кадифе. Мая се опита да се отдръпне и изстена, острието бе минало през ръкава й и се беше забило в дивана.
Клеъри беше взела една от камите на Люк. Когато бе отворила вратата на кухнята и видяла какво става във всекидневната, тя се спусна към личните му оръжия, които той държеше в килера. Мая може и да беше изнемощяла и болна, но изглеждаше достатъчно откачена, за да убие, а Клеъри не се съмняваше в способностите й.
— Какво, по дяволите, става с вас? — сякаш отдалече Клеъри дочу собствения си глас и студенината в него я учуди. — Върколаци, вампири… все сте долноземци.