— Не мога да кажа това.
Мерис изсумтя.
— Защо?
— А ти защо не ми вярваш? Живял съм с теб през почти половината от живота си. Не трябва ли по-добре да ме познаваш?
— Звучиш толкова искрено, Джонатан. Още от малък успяваше да пренасочиш гнева ми за някоя твоя пакост към Изабел или Алек. Познавам само един човек, който може да говори така убедително искрено.
Джейс усети бакърен вкус в устата си.
— Имаш предвид баща ми.
— В света на Валънтайн винаги е имало само два типа хора — каза тя. — Такива, които симпатизират на Кръга и такива, които са срещу него. Последните бяха врагове, а първите — оръжия от неговия арсенал. Виждах как се опитва да превърне всеки от приятелите си, дори и собствената си съпруга, в оръжие за своята кауза. И ти искаш да повярвам, че не би направил същото със собствения си син? — Тя поклати глава. — Познавам го по-добре от теб. — За първи път Мерис го погледна повече със съчувствие, отколкото с гняв. — Ти си стрела, изстреляна право в сърцето на Клейва, Джейс. Ти си стрелата на Валънтайн. Все едно дали го съзнаваш или не.
Клеъри затвори вратата на спалнята с работещия телевизор и отиде да потърси Саймън. Намери го в кухнята, наведен над мивката. Ръцете му стискаха плота.
— Саймън? — Кухнята беше светла, боядисана в ярко жълто, стените бяха окичени с поставени в рамка рисунки с пастел и молив, които Саймън и Ребека бяха правили в началното училище. Можеше да се каже, че Ребека не бе лишена от талант, но драсканиците на Саймън, които би трябвало да изобразяват хора, приличаха на пътни знаци със снопчета коса.
Не я погледна, макар че по трепването на мускулите на раменете му можеше да се съди, че я е чул. Тя отиде до мивката и леко сложи ръка на гърба му. През памучната тениска усети острите кокалчета на гръбнака му и с удивление забеляза колко много бе отслабнал. Досега не беше обърнала внимание на това, тъй като да гледа Саймън, бе все едно да гледа себе си в огледалото — когато виждаш някого всеки ден, не забелязваш малките промени във външния му вид.
— Добре ли си?
Той спря водата с рязко движение на китката.
— Разбира се. Добре съм.
Клеъри сложи пръст отстрани на брадичката му и обърна лицето му към себе си. Беше се изпотил, тъмната му коса, разпиляна по челото, бе залепнала, макар че от полуотворения прозорец на кухнята влизаше хлад.
— Не изглеждаш добре. Заради филма ли?
Той не отговори.
— Съжалявам. Не биваше да се смея, просто…
— Не помниш ли? — гласът му беше дрезгав.
— Аз… — Клеъри помнеше. Връщайки се към онази нощ, тя виждаше неясен водовъртеж от суетене, кръв и пот, сенки, пробягващи по коридорите и губещи се в пространството. Спомняше си белите лица на вампирите, сякаш изрязани от хартия, на фона на мрака, спомняше си и как Джейс я бе понесъл на ръце, и как викаше неистово в ухото й.
— Всъщност, не. Пълна мъгла ми е.
Погледът му пробяга по нея и се отклони.
— Не ти ли изглеждам различен? — попита той.
Тя се ококори срещу него. Очите му бяха с цвят на черно кафе — не точно черни, но много наситено кафяви, без отсенки на сиво или светлокафяво. Дали й изглеждаше различен? Може би бе станал по-самоуверен в държанието си, откакто бе убил Абадон, великия демон. Но у него се долавяше и някаква боязън, сякаш очакваше или търсеше нещо. Държание, което бе забелязала и у Джейс. Може би беше просто усещането за тленност.
— Все същият Саймън си си.
Той присви очи, сякаш с облекчение и когато клепачите му се притвориха, тя видя колко изпъкваха скулите му. Отслабнал е, помисли си и тъкмо да го изрече на глас, той се наведе и я целуна.
Беше така изненадана да усети устните му върху своите, че се вцепени и стисна края на плота на мивката, за да не изгуби равновесие. Не го отблъсна и взел това за насърчение, Саймън плъзна ръка зад главата й и я зацелува още по-страстно, като разтваряше устните й със своите. Устните му бяха меки, по-меки от тези на Джейс, а ръката му, която придържаше врата й, беше топла и нежна. Целувката му беше солена.
Клеъри затвори очи и за миг се понесе шеметно в мрака и топлината, която усещаше да струи от пръстите му, заровени в косата й. От унеса й я извади грубото иззвъняване на телефона и тя се отдръпна рязко, сякаш той я бе отблъснал, макар че дори не бе помръднал. За миг се втренчиха един в друг, ужасно смутени, като двама души, които внезапно са пренесени на някакво чуждо място, където нищо не им е познато.