— Той е добре! — възкликна Клеъри, при което Алек, Джейс и Саймън се втурнаха да видят. Саймън пъхна ръка в тази на Клеъри и тя сплете пръстите си с неговите, щастлива от изпитаното облекчение.
— Значи ще оживее, така ли? — попита Саймън, когато Магнус се отпусна на страничната облегалка на най-близкия фотьойл. Той изглеждаше изтощен, измъчен и посинял. — Сигурен ли сте?
— Разбира се, че съм сигурен — каза Магнус. — Аз съм висшият магьосник на Бруклин; разбирам си от работата.
Очите му се преместиха към Джейс, който тъкмо казваше полугласно нещо на Алек, така че другите да не чуят.
— Което ми напомня — продължи Магнус с рязкост в гласа, на която Клеъри не допускаше, че е способен, — че не съм съвсем сигурен какво си мислите, че правите, като ме викате всеки път, когато на някой от вас му порасне нокът навътре и се налага да бъде изваден. Аз съм висш магьосник и ценя времето си. Има толкова много обикновени магьосници, които ще поискат много по-малко, за да свършат такава работа.
Клеъри замига смаяно срещу него.
— Искаш да кажеш, че трябва да платим за това? Та Люк е наш приятел!
Магнус извади от джоба си тънка синя цигара.
— Но не и мой — каза той. — Срещал съм го само няколко пъти, когато майка ти го взимаше със себе си на сеансите, които провеждах с теб за блокиране на паметта ти. — Той прокара ръка през върха на цигарата и тя светна с разноцветен пламък. — Мислите си, че ви помагам само заради доброто си сърце? Или просто съм единственият магьосник, когото познавате?
Джейс изслуша тази кратка тирада с едва прикриван гняв, който искреше от кехлибарените му очи, правейки ги златисти.
— Не — каза на свой ред той, — просто си единственият магьосник, който се среща с наш приятел.
За миг всички го гледаха втренчено — Алек с нескрит ужас, Магнус със смесица от гняв и изненада, Клеъри и Саймън — с изумление. Алек пръв заговори, гласът му трепереше.
— Защо казваш това?
Джейс се обърка.
— Кое?
— Че се срещаме… че ние… не е вярно — каза Алек, гласът му се извиси и падна няколко октави, докато се мъчеше да си възвърне самообладанието.
Джейс го погледна твърдо.
— Не съм казал, че той се среща с теб — рече той, — но е забавно, че ти сам се сети какво имам предвид.
— Ние не се срещаме — повтори Алек.
— О, така ли? — попита Магнус. — Значи ти просто с всеки си така дружелюбен?
— Магнус. — Алек панически се втренчи в магьосника. И Магнус, изглежда, разбра. Той скръсти ръце на гърдите си, облегна се безмълвно назад, после присви очи и загледа разиграващата се пред него сцена.
Алек се обърна към Джейс.
— Ти не… — започна той. — Искам да кажа, не е възможно да си мислиш…
Джейс клатеше озадачено глава.
— Това, което не разбирам, е защо през цялото време се мъчиш да скриеш отношенията си с Магнус от мен, сякаш ако ми кажеш, ще имам нещо против.
Ако той си въобразяваше, че думите му звучат утешително, очевидно грешеше. Алек пребледня и нищо не каза. Джейс се обърна към Магнус.
— Помогни ми да го убедя — каза той, — че наистина не ми пука.
— О — каза тихо Магнус, — мисля, че той ти вярва.
— Тогава не… — По лицето на Джейс се изписа обърканост, а по изражението на Магнус Клеъри разбра, че той силно се изкушава да отговори. Подтикната от внезапно съжаление към Алек, тя издърпа ръката си от тази на Саймън и каза:
— Джейс, престани. Остави го на мира.
— Кой да остави на мира? — обади се глас от дивана. Клеъри се завъртя и видя Люк да седи на дивана, малко напрегнат от болката, но като цяло с доста бодър вид.
— Люк! — Тя се спусна към дивана с намерение да го прегърне, но видя как държи рамото си и се въздържа. — Помниш ли какво стана?
— Не бих казал. — Люк прокара ръка по лицето си. — Последното, което си спомням, беше, че слязох от пикапа. Нещо ме блъсна в раменете и ме запрати встрани. Спомням си някаква адска болка… Така или иначе, изглежда, ми минава. Следващото, което си спомням, е, че петима души се карат. За какво беше тази врява, между другото?
— За нищо — казаха едновременно Клеъри, Саймън, Алек, Магнус и Джейс, с изненадващо единодушие, което едва ли някога щеше да се повтори.