Независимо че беше крайно изтощен, Люк вдигна вежди. Но единственото, което каза, беше:
— Ясно.
Понеже Мая още спеше в спалнята на Люк, той заяви, че ще се чувства много добре на дивана. Клеъри се опита да му предложи своето легло, но той отказа. Тя не настоя повече и се запъти към тесния коридор, за да вземе чаршафи и одеяла от дрешника. Тъкмо сваляше един юрган от горния рафт, когато усети, че някой е зад нея. Завъртя се и изпусна одеялото, което меко падна в краката й.
Беше Джейс.
— Извинявай, че те стреснах.
— Няма проблем. — Тя се наведе да вземе одеялото.
— Всъщност не съжалявам — рече той. — Това е най-силната емоция, която виждам у теб от няколко дни насам.
— Та аз не съм те виждала от няколко дни насам.
— И кой е виновен за това? Аз ти се обаждам. Ти не ми вдигаш телефона. А не мога просто ей така да дойда да те видя. Нали съм под арест, ако не си забравила.
— Чак пък арест. — Тя се опита да придаде безгрижност на гласа си, докато се изправяше. — Нали Магнус ти прави компания. Както и „Островът на Гилигън“.
Тия от „Островът на Гилигън“ що не вземат да се гръмнат?, помисли си Джейс.
Клеъри въздъхна.
— Не мислиш ли, че с Магнус е време да си вървите?
Джейс сви устни и тя видя в очите му колко е наранен и как го заболя.
— Нямаш търпение да се отървеш от мен, нали?
— Не. — Тя притисна одеялото към себе си и без да смее да го погледне в очите, сведе поглед към ръцете му. Деликатните му пръсти бяха красиви и обсипани с белези. На десния му показалец още личеше тънката бяла чертичка, по-бледа кожа на мястото, където беше преди пръстенът на Моргенстърн. Копнежът да го докосне беше толкова силен, че й идеше да захвърли одеялото и да изкрещи. — Тоест не, не исках да кажа това. Не те мразя, Джейс.
— И аз не те мразя.
Тя вдигна облекчен поглед към него.
— Радвам се да го чуя…
— Искаше ми се да можех да те мразя — рече той. Гласът му беше спокоен, устата му — изкривена в колеблива усмивка, но от очите му струеше дълбока болка. — Искам да те мразя. Опитвам се да те мразя. Всичко щеше да е толкова лесно, ако те мразех. Понякога си мисля, че те мразя, но после те виждам и…
Ръцете й се вцепениха върху одеялото.
— И какво?
— А ти какво си мислиш? — Джейс поклати глава. — Защо аз ти казвам точно как се чувствам, а ти никога не го правиш? Това е като да си удряш главата в стената, с тази разлика, че ако си удрях главата в стената, поне щях да мога да спра.
Устните на Клеъри толкова силно затрепериха, че не можеше дори да проговори.
— Да не мислиш, че на мен ми е лесно? — попита в отговор тя. — Да не мислиш…
— Клеъри? — Беше Саймън, който бе излязъл в коридора с новата за него безшумна грация и който така я стресна, че отново изпусна одеялото. Тя извърна лице, но не достатъчно бързо, за да прикрие от него изражението си или издайническия блясък в очите си. — Разбирам — каза той след дълга пауза. — Извинете, че ви прекъснах. — Той се скри отново във всекидневната, като остави Клеъри да гледа втренчено след него през напиращите сълзи.
— По дяволите. — Тя се обърна към Джейс. — Какво ти става? — каза тя с повече злоба, отколкото изпитваше. — Защо трябва всичко да разваляш? — Хвърли по него одеялото и се втурна след Саймън.
Той беше вече пред външната врата. Тя изтича след него на верандата, като остави вратата да се затръшне след нея.
— Саймън! Къде отиваш?
Той се обърна почти машинално.
— У дома. Стана късно, не искам изгревът на слънцето да ме завари тук.
Понеже до изгрева на слънцето имаше още няколко часа, това извинение се стори слабо на Клеъри.
— Знаеш, че тук си винаги добре дошъл и можеш да останеш да спиш през деня, ако искаш да избегнеш среща с майка ти. Можеш да спиш в моята стая…
— Не мисля, че това е добра идея.
— Защо? Не разбирам защо си тръгваш.
Той й се усмихна. Усмивката му беше тъжна, сякаш загатваше и нещо друго.
— Знаеш ли кое е най-лошото, което мога да си представя?
Тя премигна срещу него.
— Кое?
— Да изгубя доверието си в човека, когото обичам повече от всичко на света.
Тя го хвана за ръкава. Той не се отдръпна, но и не отвърна на докосването й.