— Чувствам се отвратително.
Валънтайн се усмихна. Той седеше върху купчина празни сандъци, беше облечен в спретнат сив костюм и вратовръзка, както някога, когато седеше зад елегантното махагоново бюро във вилата на Уейланд в Идрис.
— Следващият въпрос, който искам да ти задам, е: как ме намери?
— Изтръгнах информацията от твоя раум демон — каза Джейс. — Ти беше този, който ме научи къде крият сърцата си. Заплаших го и той ми каза. Е, те не са много умни, но все пак този успя да ми каже, че идва от някакъв кораб в реката. Един поглед ми беше достатъчен. Видях сянката, която хвърля корабът ти над водата. Освен това демонът ми каза, че ти си го призовал, но това вече го знаех.
— Ясно. — Валънтайн сякаш се мъчеше да сподави усмивката си. — Следващия път, преди да се изтърсиш тук, гледай поне да ме предупредиш. Така ще мога да ти спестя неприятната разправия с охраната ми.
— Охрана? — Джейс се опря на студения метален релинг и пое дълбоко чистия, студен въздух. — Имаш предвид демони, така ли? Използваш Меча, за да ги призоваваш.
— Няма да отрека това — каза Валънтайн. — Зверовете на Лушън разбиха моята армия от бездушни, а аз нямам нито време, нито желание да създавам нова. Сега у мен е Мечът на смъртните, така че те не ми трябват повече. Вече имам други сили на разположение.
Джейс се сети за Клеъри, окървавена и умираща в ръцете му. Той прокара ръка по челото си. Там, където то се бе опирало о металния релинг, беше хладно.
— Онова на стълбището — каза той. — Не беше Клеъри, нали?
— Клеъри? — Валънтайн звучеше леко изненадано. — Нея ли видя?
— Защо, какво странно има? — Джейс се мъчеше да придаде незаинтересованост и безгрижие на гласа си. Не че имаше проблем с пазенето на тайни — както свои, така и чужди, но чувствата му към Клеъри бяха нещо, което си бе казал, че ще може да понесе само ако не се вглежда в тях.
Но това беше Валънтайн. Той разглеждаше всичко подробно, изучаваше го, преценяваше по какъв начин би могло да се превърне в нещо, което да му е от полза. В това отношение той напомняше на Джейс за кралицата на феите: хладен, опасен, пресметлив.
— Това, на което си се натъкнал на стълбището — каза Валънтайн, — беше Аграмон, демонът на страха. Аграмон приема образа на това, от което най-много се боиш. Когато се нахрани с твоя страх, той те убива. Ти обаче още си жив. Повечето мъже — и жени — умират от този страх. Поздравления за издръжливостта ти.
— Аграмон? — Джейс беше поразен. — Това е велик демон. Къде го намери?
— Платих на един млад и тщеславен магьосник да го призове за мен. Той си мислеше, че ако демонът остане в очертанията на пентаграмата, ще може да го контролира. За негова зла участ се оказа, че най-големият му страх бе, че демонът, който е призовал, ще преодолее защитата на пентаграмата и ще го нападне. И наистина точно това се случи, когато Аграмон се яви.
— Значи така е умрял — рече Джейс.
— Кой как да е умрял?
— Магьосникът — отвърна Джейс. — Той се казваше Елиас. Беше на шестнайсет. Но ти знаеш това, нали? Дяволското преобразяване…
Валънтайн се засмя.
— Я виж колко си бил досетлив?! В такъв случай сигурно се досещаш защо изпратих демоните в дома на Лушън?
— Ти искаше Мая — каза Джейс. — Защото тя е дете-върколак. Трябва ти кръвта й.
— Изпратих древак демоните, за да проверят какво става в дома на Лушън и после да ми докладват — каза Валънтайн. — Лушън уби един от тях, ала другият разказа за присъствието на млада ликантропка и…
— Ти изпрати раум демоните да я вземат. — Джейс усети внезапна умора. — Защото Люк държи на нея, а ти искаш всячески да го нараниш. — Той направи пауза, а после каза с равен глас: — Което е безкрайно подло, дори и за теб.
За миг в очите на Валънтайн проблесна гняв, после отметна глава назад и прихна.
— Възхищавам се на упорството ти. В това отношение толкова приличаш на мен. — Той се изправи на крака и протегна ръка към Джейс. — Ела. Да се поразходим по палубата. Има нещо, което искам да ти покажа.
Джейс искаше да отблъсне протегнатата му ръка, но предвид болката в главата си, не беше сигурен, че ще може сам да се изправи. Пък и може би нямаше да е добре да дразни баща си още отсега. Каквото и да казваше Валънтайн за неговото упорство, той никога не бе толерирал непослушанието.
Ръката на Валънтайн беше хладна и суха, а хватката му — странно успокояваща. Когато Джейс се изправи, Валънтайн го пусна и извади едно стили от джоба си.