Саймън първи се окопити и посегна към телефона, който висеше на стената до рафта с подправките.
— Ало? — Гласът му прозвуча нормално, макар че гърдите му шеметно се вдигаха и спускаха. Той подаде слушалката на Клеъри. — За теб е.
Клеъри пое телефона. Все още усещаше сърцето си в гърлото, като насекомо, което пърха с крила под кожата й. Люк се обажда от болницата. Нещо се е случило с майка ми.
Каза със задавен глас:
— Люк? Ти ли си?
— Не. Изабел е.
— Изабел? — Клеъри вдигна поглед и видя, че Саймън я гледа, облегнат на мивката. Руменината по бузите му беше изчезнала. — Защо се… искам да кажа, какво има?
Момичето отсреща изхлипа, сякаш беше плакало.
— Джейс при теб ли е?
Клеъри рязко отдръпна слушалката от себе си и втренчено я погледна, после отново я допря до ухото си.
— Джейс ли? Не. Защо да е при мен?
Изабел тежко въздъхна в слушалката.
— Работата е там, че… е изчезнал.
2
Луната на ловеца
Мая Робъртс се отнасяше с недоверие към красиви момчета и затова намрази Джейс Уейланд още в мига, в който го видя. Нейният по-голям брат, Даниел, беше наследил медната кожа на майка им и огромните й, тъмни очи и се беше превърнал в един от онези хора, които бяха способни да запалят крилата на пеперуда, за да я гледат как изгаря и умира, докато лети. Той бе измъчвал и нея, първо по лек и безобиден начин, като я щипеше на места, където не се появяват синини, или като слагаше в шампоана й обезцветител. Тя го издаваше на родителите си, но те не й вярваха. Както не би й повярвал и който и да е друг, ако е виждал Даниел. Хората се заблуждаваха от красотата му, като я бъркаха с невинност и кротост. Когато в девети клас й счупи ръката, тя избяга от къщи, но родителите й я върнаха обратно. В десети клас Даниел бе блъснат на улицата от кола и почина на място, а шофьорът бе избягал от местопроизшествието. Докато стоеше на гроба му до родителите си, Мая бе смазана от срам заради непреодолимото чувство на облекчение, което изпитваше. Господ сигурно щеше да я накаже задето се радва, че брат й е мъртъв, мислеше си тя.
И още следващата година той я наказа. Мая срещна Джордан. Дълга тъмна коса, тесен ханш в изтъркани джинси, рокерски тениски и мигли като на момиче. Никога не бе допускала, че ще й обърне внимание — такива като него обикновено предпочитаха слаби, бледи момичета, с модерни очила — но на него сякаш му допадаха закръглените й форми. Между целувките й казваше, че е красива. През първите няколко месеца всичко беше като сън; през последните няколко месеца — като кошмар. Започна да се държи собственически с нея, да я контролира. Когато й се ядосаше, я обиждаше и я удряше по бузата с опакото на ръката си, като оставяше видими отпечатъци. Когато понечи да скъса с него, той така силно я бутна, че падна в предния двор на собствения й дом, после се затича към къщи и залости вратата.
По-късно нарочно целуна пред него друго момче, само за да му покаже, че между тях вече всичко е свършило. Дори не си спомняше името на момчето. Това, което се беше запечатало в паметта й, бе как върви към къщи през нощта, дъждът се сипе по косата й на малки капчици, а калта пръска крачолите на джинсите й, понеже бе тръгнала по една пряка пътека през парка, близо до дома й. Спомняше си тъмната фигура, която бе изскочила иззад металната въртележка, огромното влажно вълче туловище, което я бе съборило в калта, свирепата болка, когато челюстите му се забиха в шията й. Тя крещеше и се бореше, усещаше в устата си собствената си гореща кръв, а мозъкът й пищеше: Това е невъзможно. Невъзможно. В Ню Джърси няма вълци, не и в нейния обикновен квартал от предградията, не и в двайсет и първи век.
Виковете й разбудиха обитателите на близките къщи и прозорците светнаха един по един като клечки кибрит. Вълкът я пусна, по челюстите му имаше кървави дрипи и разкъсана плът.
По-късно, с двайсет и четири шева, тя лежеше в розовата си стая, а майка й тревожно се суетеше край нея. Докторът от спешното отделение беше казал, че ухапването прилича на такова от голямо куче, но Мая знаеше каква е истината. Преди вълкът да избяга, тя беше чула похотлив, познат шепот в ухото си:
— Сега си моя. Завинаги моя.
Никога повече не видя Джордан — той и родителите му бяха опаковали нещата си и напуснали апартамента, а никой от приятелите му не знаеше къде е отишъл, или поне не си признаваха. Не беше истински изненадана, когато при следващото пълнолуние започнаха болките: раздиращи болки, които я караха да подскача на едно място, запращаха я на пода, огъваха гръбнака й, както фокусник огъва лъжица. Когато зъбите изскочиха от венците й и се посипаха по пода като натрошени бисквити, тя припадна. Или поне така си помисли. Събуди се на мили разстояние от вкъщи, гола и окървавена, а един белег на ръката й пулсираше с ритъма на сърцето. Същата нощ тя хвана влака за Манхатън. Решението за това не беше трудно. Това, че беше със смесена кръв, бе достатъчно лошо в консервативния квартал от предградията, в който живееше. Един господ знаеше как биха се отнесли с върколак.