Мечът падна от ръката на Джейс и издрънча на палубата. Внезапно шумът и гледката изчезнаха и в нощта отново се възцари тишина. Той се надвеси над релинга и с недоумение се втренчи в морето. То беше пусто, само вятърът надипляше повърхността му.
— Какво беше това? — прошепна Джейс. Усещаше в гърлото си стържене, сякаш бе глътнал шкурка. С недоумение погледна баща си, който се бе навел да вдигне Меча от палубата, където Джейс го беше изпуснал. — Това ли са демоните, които вече си призовал?
— Не. — Валънтайн пъхна Мелартак в ножницата му. — Това са демоните, които са привлечени от Меча от всички краища на света. Доведох моя кораб на това място, защото тук защитата е слаба. Това, което видя, е моята армия, която чака от другата страна на барикадата, чака да я призова да тръгне с мен. — Очите му бяха мрачни. — Все още ли си мислиш, че Клейвът няма да се предаде?
Джейс затвори очи и каза:
— Не всички… не и Лайтууд…
— Ти можеш да ги убедиш. Ако останеш при мен, кълна се, не нищо няма да им се случи.
Тъмнината зад клепките на Джейс се обагри в червено. Той си представи пепелищата от старата къща на Валънтайн, почернелите кости на бабата и дядото, които така и никога не видя. После видя други лица. На Алек. На Изабел. На Макс. На Клеъри.
— Аз вече достатъчно ги нараних — прошепна той. — Нищо повече не бива да им се случва. Нищо.
— Разбира се. Ясно. — И за своя най-голяма почуда Джейс установи, че Валънтайн беше разбрал, по някакъв начин бе видял това, което никой друг не беше в състояние да прозре. — Въобразил си си, че всичко, което сполетя приятелите ти, семейството ти, е станало по твоя вина.
— То е по моя вина.
— Прав си. По твоя вина е.
При тези думи Джейс погледна вече с искрено недоумение. Изненада, породена в еднаква степен от ужаса и облекчението.
— По моя ли?
— Да. Разбира се, ти не си ги наранил умишлено. Ала ти си като мен. Ние отравяме и унищожаваме всичко, което обичаме. И за това си има причина.
— Каква причина?
Валънтайн погледна към небето.
— Ние, ти и аз, сме създадени за по-висша цел. Развлеченията на този свят само ни разсейват. Ако допуснем да бъдем отклонени от пътя си, ще бъдем справедливо наказани.
— И нашето наказание сполетява всички, които обичаме? Не е ли малко сурово и несправедливо спрямо тях.
— Съдбата никога не е справедлива. Ти плуваш във води, чието течение е по-силно от теб, Джонатан. Ако му се опълчиш, ще завлечеш не само себе си, но и онези, които се опитват да ти помогнат. Плувай по него и ще бъдеш спасен.
— Клеъри…
— Ако минеш на моя страна, нищо няма да сполети сестра ти. Готов съм да отида и на края на света, за да я защитя. Ще я заведа в Идрис, където ще е в безопасност. Обещавам ти.
— Алек. Изабел. Макс…
— Децата на семейство Лайтууд също ще бъдат под моя закрила.
Джейс тихо промълви:
— Люк…
Валънтайн се поколеба, после каза:
— Всички твои приятели ще бъдат защитени. Защо не ми вярваш, Джонатан? Това е единственият начин да ги спасиш. Кълна се.
Джейс не можеше да проговори. Вътре в него студът на есента се бореше със спомена за лятото.
— Взе ли своето решение? — попита Валънтайн; Джейс не можеше да го види, но долови категоричността на въпроса. Долови дори нетърпението в него.
Джейс отвори очи. Светлината на звездите прониза ирисите му с белотата си; за миг той не виждаше нищо друго. И рече:
— Да, татко. Взех решението си.
Трета част
Ден на гнева
14
Безстрашие
Когато Клеъри се събуди, светлината струеше през прозорците и някаква остра болка се обаждаше в лявата й буза. Тя се обърна и видя, че беше заспала върху скицника си, чийто ръб се беше врязал в лицето й. Пък и беше изпуснала писалката си върху завивката и сега върху нея се беше образувало черно мастилено петно. Тя изстена, изправи се като търкаше нещастно бузата си, и отиде да си вземе душ.