— Искаш ли да ти донеса?
— Разбира се. — Мая кимна. — С мляко и захар! — извика тя, докато Клеъри излизаше от стаята, но когато се върна от кухнята с чаша димящо кафе в ръка, момичето-върколак беше намръщено. — Не си спомням какво точно се случи през изминалата нощ — каза тя, — но беше нещо, свързано със Саймън, нещо, което ме разтревожи…
— Ами ти се опита да го убиеш — рече Клеъри, като отново седна на страничната облегалка на дивана. — Сигурно заради това.
Мая пребледня и заби поглед в кафето си.
— Бях забравила. Сега той е вампир. — Тя вдигна поглед към Клеъри. — Не съм искала да го нараня. Аз просто бях…
— Слушам те? — Клеъри повдигна вежди. — Просто беше какво?
Лицето на Мая постепенно стана тъмночервено. Тя остави чашата си на близката масичка.
— Искаш ли да си полегнеш? — предложи й Магнус. — Открих, че това помага, когато внезапно осъзнаеш ужаса на станалото.
Изведнъж очите на Мая се напълниха със сълзи. Клеъри погледна ужасено Магнус, но видя, че той бе не по-малко притеснен — после погледна Люк.
— Направи нещо — изсъска му тя под носа си. Магнус може и да беше магьосник, който умее да лекува опасни рани само с блясъка на син огън, ала Люк беше ненадминат в справянето с ревящи тийнейджърки.
Люк започна да изритва одеялото си, готвейки се да стане, но преди да се изправи на крака, външната врата се отвори рязко и влезе Джейс, последван от Алек, който носеше бяла кутия. Магнус веднага свали кърпата от главата си и я пусна зад фотьойла. Без гела и брилянтина косата му беше тъмна и права, стигаща почти до раменете.
Както винаги, очите на Клеъри мигом се стрелнаха към Джейс. Не можеше да си наложи да не го прави, но пък и едва ли някой беше забелязал. Джейс изглеждаше нервен и напрегнат, но в същото време уморен, със сиви сенки около очите. Погледът му се плъзна безучастно по нея и се спря върху Мая, която продължаваше да плаче безмълвно и сякаш не ги беше чула да влизат.
— Виждам, че всички сте в добро настроение — отбеляза той. — Явно духът е на нужното ниво, а?
Мая избърса очите си.
— По дяволите — промърмори тя. — Мразя да плача пред ловци на сенки.
— Тогава върви да плачеш в другата стая — каза Джейс, в гласа му нямаше и капка топлота. — Определено нямаме нужда от цивренето ти, докато си говорим.
— Джейс — започна предупредително Люк, но Мая беше вече станала и излизаше от стаята през вратата на кухнята.
Клеъри се обърна към Джейс.
— Докато си говорим? Та ние изобщо не си говорехме.
— Но ще си говорим — каза Джейс, като се просна на пейката пред пианото и протегна дългите си крака. — Като за начало Магнус ще иска да ми се развика, нали Магнус?
— Да — каза Магнус, докато откъсваше очи от Алек, достатъчно бавно, за да успее да се намръщи. — Къде, по дяволите, беше? Мисля, че с теб се бяхме разбрали да не излизаш.
— А аз си мислех, че няма право на избор — каза Клеъри. — Не трябва ли да бъде там, където си и ти? Сещаш се, заради магията.
— По принцип, да — каза сърдито Магнус, — но снощи, след всичко, което направих, моята магия се… изчерпа.
— Изчерпа?
— Да. — Магнус изглеждаше по-ядосан от всякога. — Дори висшият магьосник на Бруклин няма неизчерпаеми ресурси. Аз съм най-обикновен човек. Е — поправи се той, — не чак толкова обикновен.
— Но сигурно си знаел, че ресурсите ти са изчерпани — каза Люк, без да бъде нелюбезен, — нали?
— Да, и накарах това копеле да се закълне, че няма да излиза оттук. — Магнус гледаше гневно Джейс. — Сега вече ми е ясно колко държат на думата си вашите прехвалени ловци на сенки.
— Явно не знаеш как да ме накараш да се закълна наистина — каза невъзмутимо Джейс. — Ние признаваме само клетвата в ангела.
— Така е — рече Алек. Това беше първото нещо, което каза, откакто бяха влезли в къщата.
— Разбира се, че е така. — Джейс вдигна чашата с недокоснато кафе на Мая и отпи от него. Направи гримаса. — Със захар ли е?
— И все пак, къде беше цяла нощ? — попита Магнус, вече раздразнено. — С Алек ли?
— Не можах да заспя и излязох да се поразходя — отвърна Джейс. — Връщам се на сутринта и едва не се сблъсках с това тъжно копеле на верандата. — Той посочи Алек.