— Е, поне изглежда красиво — отбеляза той. — Независимо дали действа или не…
Алек докосна новия си знак с върха на пръстите си, после погледна останалите в стаята и установи, че всички го гледат втренчено.
— Е? — рече Клеъри.
— Какво, е? — Алек смъкна ръкава си, като скри знака.
— Ами как се чувстваш? Някаква разлика?
Алек се замисли.
— Не бих казал.
Джейс вдигна ръце.
— Явно не става.
— Не бързай — каза Люк. — Може би просто още не е активирана. Очевидно тук няма нищо, от което Алек да се бои.
Магнус погледна към Алек и вдигна вежди.
— Буу — каза той.
Джейс се ухили.
— Хайде, не може да нямаш някоя и друга фобия. Кое те плаши?
Алек помисли малко.
— Паяци — каза той.
Клеъри се обърна към Люк.
— Да се намира тук някъде паяк?
Люк вече се дразнеше.
— Откъде ще се вземат паяци у мен? Приличам ли ви на човек, който ги колекционира?
— Не се обиждай — рече Джейс, — но някак си оставяш такова впечатление.
— Знаете ли — сопна се Алек, — може би експериментът беше глупав.
— А от тъмното? — сви рамене Клеъри. — Можем да те заключим в мазето.
— Аз съм ловец на демони — рече Алек, вече поизгубил търпение. — Клеъри, аз не се страхувам от тъмното.
— Е, само предположих.
— Но предположението ти е погрешно.
Клеъри понечи да отговори, но я прекъсна звънецът на вратата. Тя погледна Люк и повдигна вежди.
— Саймън?
— Не е възможно. Посред бял ден е.
— Да, вярно. — Отново беше забравила. — Искаш ли аз да отворя?
— Не. — Той се изправи, като леко изсумтя от болка. — Добре съм. Сигурно е посетител, който се чуди защо книжарницата е затворена.
Той прекоси стаята и отвори вратата. Раменете му се вцепениха от изненада. Клеъри чу рязък и гневен, познат женски глас, а миг по-късно Изабел и Мерис Лайтууд минаха покрай Люк и влязоха в стаята, последвани от сивата, заплашителна фигура на инквизиторката. Зад тях вървеше висок и широкоплещест мъж, с тъмна коса и мургава кожа, с гъста черна брада. Макар че бяха изминали много години, Клеъри го разпозна от старата снимка, която й бе показал Ходж: беше Робърт Лайтууд, бащата на Алек и Изабел.
Магнус стреснато вдигна глава. Джейс ужасно пребледня, но не показа никаква друга емоция. А Алек… Алек премести втренчения си поглед от сестра си към майка си, после към баща си и накрая към Магнус, ясните му, светлосини очи потъмняха от твърда решителност. Той пристъпи крачка напред, като застана между родителите си и останалите в стаята.
Мерис, при вида на най-големия си син в средата на всекидневната на Люк, бавно произнесе:
— Алек, какво за Бога правиш тук? Мисля, че се разбрахме относно…
— Майко — прекъсна я Алек, при което гласът му беше твърд, неумолим, но без да бъде груб. — Татко. Има нещо, което трябва да ви кажа. — Той им се усмихна. — Срещам се с някого.
Робърт Лайтууд изгледа сина си с известно раздразнение.
— Алек — рече той, — не мисля, че моментът е подходящ.
— Напротив. Важно е. Вижте, аз не просто се срещам с някого. — Думите сякаш се изливаха като порой от Алек, докато родителите му го гледаха объркано. Изабел и Магнус го зяпаха втренчено с почти едно и също изражение на изненада. — Срещам се с долноземец. По-точно, срещам се с един маг…
Бърз като светкавица, Магнус махна с пръсти към Алек. Въздухът около Алек затрептя — очите му се завъртяха — и той тупна на пода като покосено дърво.
— Алек! — Мерис закри устата си с ръка. Изабел, която стоеше най-близо до брат си, веднага клекна до него. Но Алек вече се беше размърдал, клепачите му трепнаха и се отвориха.
— Ка… какво… защо съм на пода?
— Добър въпрос. — Изабел гледаше намръщено към брат си. — Какво беше това?
— Какво беше кое? — Алек се надигна и седна, като се държеше за главата. По лицето му премина тревога. — Чакай… казах ли нещо? Искам да кажа, преди да припадна.
Джейс изсумтя.
— Нали се чудехме дали онова нещо, което нарисува Клеъри действа? — попита той. — Е, очевидно действа.