Тя кимна. Но сгреши. Болката отново я прониза, когато две ръце я подхванаха и й помогнаха да се задържи на крака. Саймън. Тя се опря на него с благодарност, като очакваше да възвърне равновесието си. Все й се струваше, че може да падне всеки момент.
Джейс гледаше навъсено.
— Не биваше така да нападаш Себастиян. Та ти дори нямаш оръжие. Какво си въобразяваше?
— Това, което всички си въобразихме — защити я неочаквано Алек. — Все още не мога да повярвам, че той те хвърли във въздуха като топка. Джейс, никога не съм виждал някой да е по-добър от теб.
— Аз… той ме изненада — каза с неохота Джейс. — Сигурно владее някакви специални техники. Не го очаквах.
— О, така е. — Саймън докосна гръдния си кош и трепна. — Мисля, че ми строши няколко ребра. Всичко е наред — допълни той в отговор на разтревожения поглед на Клеъри. — Минаха ми. Но Себастиян определено е силен. Наистина е силен. — Той погледна Джейс. — Колко време мислиш, че е стоял тук, в сенките?
Джейс беше мрачен. Той погледна сред дърветата в посоката, в която бе изчезнал Себастиян.
— Е, Клейвът ще го залови… и вероятно ще го прокълне. Бих се радвал да получи същото проклятие, което тегнеше върху Ходж. Би било наистина справедливо.
Саймън се обърна и се изплю в храстите. После избърса устата си с опакото на ръката и лицето му се изкриви в гримаса.
— Кръвта му има отвратителен вкус… прилича на отрова.
— Предполагам, че можем да допълним и това към списъка с качествата му — рече Джейс. — Чудя се какво ли още е намислил за тази нощ.
— Трябва да се върнем в залата. — Лицето на Алек изглеждаше изтощено и Клеъри си спомни, че Себастиян беше казал нещо за другите Лайтууд… — Можеш ли да вървиш, Клеъри?
Тя се отскубна от Саймън.
— Мога да вървя. Ами Ходж? Не можем просто да го оставим.
— Налага се — рече Алек. — Ще се върнем за него, ако успеем да преживеем нощта.
Преди да напуснат градината, Джейс се спря, съблече якето си и го разстели върху безжизненото, обърнато нагоре лице на Ходж. Клеъри искаше да отиде при Джейс, да сложи ръка на рамото му, но нещо в поведението му я възпираше. Дори Алек не смееше да го доближи или да му предложи лечителна руна, независимо от факта, че Джейс накуцваше, докато се спускаше по хълма.
Всички заслизаха по лъкатушещата пътека с извадени оръжия и в бойна готовност, небето бе обагрено в червената светлина на горящия зад тях Гард. Ала демони не се виждаха. Спокойствието и зловещата светлина караха главата на Клеъри да тупти; тя се чувстваше като в сън. Изтощението я стисна като менгеме. Самото местене на краката й представляваше такава трудност, сякаш отмества блокчета цимент. Тя чуваше на пътеката пред себе си Джейс и Алек да си говорят, гласовете им бяха леко приглушени, въпреки че вървеше близо до тях.
Алек говореше тихо, почти умолително:
— Джейс, относно това, което каза горе на Ходж. Не можеш да мислиш така. Това, че си син на Валънтайн, не означава, че си чудовище. Каквото и да е направил той, когато си бил дете, на каквото и да те е научил, трябва да разбереш, че не е станало по твоя вина…
— Не искам да говоря за това, Алек. Нито сега, нито когато и да е. Не ме питай повече за тези неща. — Тонът на Джейс беше ядосан и Алек млъкна. Клеъри почти усети болката му. Ама че нощ, помисли си тя. Една нощ с толкова много болка за всички.
Клеъри се опита да не мисли за Ходж, за умоляващия, измъчен вид на лицето му, преди да умре. Тя не харесваше Ходж, но той не заслужаваше Себастиян да постъпи така с него. Никой не заслужаваше това. Замисли се за Себастиян, за начина, по който той се движеше, като летящи искри. Досега не беше виждала някой друг да се движи така като Джейс. Тя искаше да разреши загадката — какво се беше случило със Себастиян? Как братовчедът на семейство Пенхалоу се бе превърнал в такова чудовище и как досега не бяха забелязали това? Тя си спомни как той бе пожелал уж да й помогне да спасят майка й, а всъщност просто е искал да се сдобие с Бялата книга, за да я даде на Валънтайн. Магнус не беше прав — не от семейство Лайтууд Валънтайн е разбрал за Рейгнър Фел. Разбрал е, защото тя беше казала на Себастиян. Как бе могла да бъде толкова глупава?
Ужасена, тя едва забеляза как пътеката свърна по булеварда, който ги изведе към града. Улиците бяха пусти, къщите тъмни, много от уличните лампи с магическа светлина не светеха, стъклата им бяха посипани по паважа. Чуваха се гласове като ехо в далечината, а между сенките на сградите тук-там се виждаха факли, но…