— Ужасно тихо е — каза Алек, като се огледа с изненада. — И…
— Не мирише на демони. — Джейс се намръщи. — Странно. Хайде. Да отидем в залата.
Макар че Клеъри беше подготвена за нападение, те не видяха нито един демон, докато вървяха по улиците. Поне не жив — въпреки че, докато пресичаха една тясна алея, тя видя група от трима или четирима ловци на сенки, събрани в кръг около нещо, което пърхаше и се извиваше на земята. Те го мушкаха с дълги заострени копия. Тя потръпна и извърна поглед.
Залата на Съглашението бе осветена като клада, с изливаща се от врати и прозорци магическа светлина. Те забързаха нагоре по стълбите, като подхващаха Клеъри, когато тя се препънеше. На нея все повече й се виеше свят. Сякаш всичко наоколо трептеше и усещането бе, като да се намираш в голяма въртяща се топка. Над нея звездите приличаха на бели драскотини по небето.
— Трябва да легнеш — каза Саймън и понеже тя не отговори, той извика: — Клеъри?
С огромно усилие тя се опита да му се усмихне.
— Добре съм.
Джейс, застанал до входа на залата, се обърна и мълчаливо я погледна. На ярката магическа светлина кръвта по лицето му и подутото му око изглеждаха страховити, набраздени и черни.
В залата се чуваше приглушен шум, нисък шепот на стотици гласове. На Клеъри й звучеше като биенето на някое огромно сърце. Светлината от сложените в поставки факли заедно с магическите светлини, носени навсякъде, заслепяваха очите й и разстройваха зрението й; виждаше само някакви неясни силуети и размазани цветове. Бяло, златисто, после нощното небе отгоре, преливащо от тъмно до бледосиньо. Колко ли беше часът?
— Не ги виждам. — Алек, който търсеше разтревожено из помещението семейството си, звучеше сякаш от стотици километри разстояние или изпод дълбока вода. — Досега трябваше да са вече тук…
Гласът му заглъхна, а на Клеъри още повече й се зави свят. Тя се подпря с ръка на близката колона. Някой прокара ръка по гърба й — Саймън. Той казваше нещо на Джейс, звучеше тревожно. Гласът му заглъхна сред дузините други, които се извисяваха и утихваха край нея като разбиваща се вълна.
— Никога не съм виждал такова нещо. Демоните просто се обърнаха и си тръгнаха, просто изчезнаха.
— Може би заради изгрева. Изплашили са се от изгрева, който скоро ще настъпи.
— Не, не е само това.
— Дори не искам да си представям, че могат да се върнат с настъпването на нощта или дори през следващата.
— Това не го и споменавай дори, няма никаква логика. Защитите отново ще бъдат вдигнати.
— А Валънтайн отново ще ги свали.
— Може би сме си го заслужили. Може пък Валънтайн да е прав, може, като сме се съюзили с долноземците, да сме загубили благословията на ангела.
— Замълчете! Имайте малко уважение. Броят мъртвите на Площада на ангела.
— Там са — каза Алек. — Нашите са там, при мъртвите. Като че ли… — Гласът му трепна и той изчезна, като си проправяше път през тълпата.
Клеъри премигна, като се опитваше да избистри погледа си. Всичко й изглеждаше като в мъгла…
Тя чу как Джейс шумно си пое въздух, после, без да каже и дума, се запровира в тълпата след Алек. Клеъри се пусна от колоната с намерението да ги последва, но краката й се огънаха. Саймън я подхвана.
— Трябва да полегнеш, Клеъри — каза той.
— Не — прошепна тя. — Искам да видя какво става…
Тя млъкна. Той се беше втренчил покрай нея, след Джейс, и изглеждаше поразен. Тя се вкопчи в колоната и се повдигна на пръсти, мъчейки се да погледне над множеството…
Там бяха семейство Лайтууд: Мерис, прегърнала Изабел, която ридаеше, и Робърт Лайтууд, седнал на земята и държащ нещо в ръце… не, някого, и Клеъри си спомни как за първи път бе видяла Макс в Института, легнал отпуснат и заспал на дивана, с килнати настрани очила и просната на пода ръка. Той може да заспива навсякъде, беше казал Джейс и макар да изглеждаше заспал в скута на баща си, Клеъри знаеше, че не е.
Алек беше коленичил, хванал едната ръка на Макс, но Джейс бе замръзнал на мястото си, стоеше неподвижен, сякаш бе загубил нещо, като че ли не знаеше къде е и какво става тук. На Клеъри горещо й се прииска да хукне към него и да го прегърне, но изражението по лицето на Саймън й казваше да не го прави, както и споменът за къщата в имението и ръцете на Джейс около нея. Тя беше последният човек на земята, който някога би могъл да му даде утеха.