Погледът му обходи залата, сякаш наистина очакваше отговор. Такъв не последва, само море от втренчени лица.
— Валънтайн — гласът на Люк, макар и тих, проряза тишината. — Не виждаш ли какво си направил? Съглашението, което толкова презираш, не прави долноземците равни на нефилимите. То не прави получовеците част от Съвета. Цялата стара ненавист далеч не е забравена. Просто трябваше да разчиташ на тази омраза, но ти не го направи, не можа да го направиш, и сега ни даваш единственото нещо, което все още може да ни обедини. — Очите му се впиха в тези на Валънтайн. — Общ враг.
Бледото лице на Валънтайн пламна в руменина.
— Аз не съм враг. Не и на нефилимите. Ти си такъв. Ти се опита да ги въвлечеш в безнадеждна битка. Да не мислиш, че демоните, които видяхте, са единствените, с които разполагам? Мога да призова много повече.
— Ние също сме много повече — каза Люк. — Както нефилими, така и долноземци.
— Долноземци — каза презрително Валънтайн. — Те ще се разбягат при първата по-сериозна опасност. Нефилимите са родени да бъдат воини, да защитават този свят, но светът мрази твоя вид. Неслучайно среброто ви гори, а дневната светлина унищожава Децата на нощта.
— Мен не ме изгаря — каза Саймън с твърд и ясен глас, независимо от това, че Клеъри го стисна за ръката. — Ето ме, стоя на дневна светлина…
Но Валънтайн само се изсмя.
— Видях те как се давиш при споменаването на Божието име, вампире — каза той. — А относно това, че стоиш на дневна светлина… — Той млъкна и се ухили. — Може би, защото си неестествен. Странно същество. Но пак си оставаш чудовище.
Чудовище. Клеъри си спомни как Валънтайн беше казал на кораба: Майка ти ме обвини, че съм превърнал първото й дете в чудовище. Изостави ме, за да не мога да направя същото и с второто.
Джейс. При мисълта за името му, усети остра болка. След всичко, което е направил, Валънтайн стои тук и ни говори за чудовища…
— Единственото чудовище тук си ти! — каза въпреки решението си да мълчи. — Видях Итуриел — продължи тя, когато той се обърна и я погледна с изненада. — Знам всичко…
— Съмнявам се — рече Валънтайн. — Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си.
Как смееш да ми говориш за Джейс! — искаше да изкрещи Клеъри, но вместо нея се чу друг глас, хладен, неочаквано познат, безстрашен и злъчен.
— А какво ще кажеш за моя брат? — Аматис се приближи до подножието на подиума и вдигна поглед към Валънтайн. Люк се втренчи смаяно в нея и с глава й даде знак да мълчи, но тя не му обърна внимание.
Валънтайн се намръщи.
— Какво за Лушън?
Въпросът на Аматис, както се стори на Клеъри, го обърка. Или се дължеше на това, че тя бе пристъпила напред и го предизвикваше. Още преди години той я бе отписал като слаба, неспособна да се конфронтира. Валънтайн никак не обичаше изненадите.
— Ти ми каза, че той вече не ми е брат — рече Аматис. — Раздели ни със Стивън. Съсипа семейството ми. Твърдиш, че не си враг на нефилимите, а всъщност ги изправяш един срещу друг, семейство срещу семейство, разбивайки живота на хората без всякакви угризения. Казваш, че мразиш Клейва, но ти си този, който го докара до това положение — жалък и параноичен. Ние си вярвахме един на друг, ние, нефилимите. Ти промени това. За което никога няма да ти простя. — Гласът й трепна. — А също и че ме накара да повярвам, че Лушън вече не е мой брат. Няма да ти го простя. Както няма да простя и на себе си, че те послушах.
— Аматис… — Люк пристъпи напред, но сестра му го прекъсна, вдигайки ръка. В очите й блестяха сълзи, но гърбът й беше изправен, а гласът — твърд и непоколебим.
— Някога ние всички бяхме готови да те послушаме, Валънтайн — каза тя. — И всички го правехме по собствена воля. Но край. Край. Беше дотук. Има ли някой, който да не е съгласен с мен?