14
В тъмната гора
— Е, и какво сега — рече Джейс, все още без да поглежда Клеъри. Всъщност той не я беше поглеждал, откакто се бе появила със Саймън на стълбите пред входната врата на наетата от семейство Лайтууд къща. Вместо това той се бе облегнал на един от високите прозорци във всекидневната и гледаше втренчено към бързо смрачаващото се небе. — Човек отива на погребението на деветгодишния си брат и пропуска целия купон.
— Джейс — рече Алек с някак уморен глас. — Престани.
Алек се беше отпуснал в един от износените и изкорубени фотьойли, които бяха единственото място за сядане в стаята. Къщата по странен начин напомняше на странноприемница: стените бяха декорирани с флорални мотиви в избледнели пастелни тонове и всичко бе износено или опърпано. На една малка ъглова масичка до Алек имаше стъклена купа, пълна с шоколади. Премаляла от глад, Клеъри бе изяла няколко, но и се сториха трошливи и сухи. Питаше се що за хора са живели тук. Ами такива, които бягат, когато нещата станат напечени, помисли си язвително тя; заслужават да им се отнеме къщата.
— С какво да престана? — попита Джейс. Навън се бе стъмнило достатъчно, за да може Клеъри да вижда отражението на лицето му в стъклото на прозореца. Очите му изглеждаха черни. Беше облечен в траурни дрехи, каквито носеха ловците на сенки — тези дрехи не бяха черни, понеже черното бе цветът на бойните униформи. Цветът на смъртта беше бял, така че Джейс бе облечен в бяло яке с алени руни, втъкани в плата около яката и маншетите. За разлика от бойните руни, които имаха агресивно и защитно излъчване, тези говореха на по-нежен език за утеха и печал. Около китките му имаше ленти от кован метал с подобни руни. Алек беше облечен по същия начин, целият в бяло, със същите червено-златисти руни, изписани върху плата. Това правеше косата му да изглежда още по-черна.
Затова пък Джейс прилича на ангел, помисли си Клеъри. Ангел на отмъщението.
— Не си го изкарвай на Клеъри. Или на Саймън — рече Алек. — Макар — добави той с леко смръщени вежди — да не мисля, че си го изкарваш на Саймън.
Клеъри почти очакваше Джейс да отговори нещо троснато, но той каза само:
— Клеъри знае, че не й се сърдя.
Саймън се облегна на лакти на дивана и завъртя очи, но каза само:
— Това, което не разбирам, е как Валънтайн успя да убие инквизитора. Мислех, че проекциите не могат нищо да ти направят.
— Не би трябвало да могат — каза Алек. — Те са просто илюзии. Само оцветен въздух, така да се каже.
— Е, не и в този случай. Той просто бръкна в инквизитора и завъртя… — Клеъри потръпна. — Имаше толкова много кръв.
— Което си е добре дошло за теб — каза Джейс на Саймън.
Саймън не му обърна внимание.
— Имало ли е някога инквизитор, който да не е умрял по жесток начин? — запита се той на глас. — Това е почти като при барабанистите на Спинъл Тап.
Алек прокара ръка по лицето си.
— Не мога да повярвам, че родителите ми още не знаят за това — каза той. — Не че горя от нетърпение да им кажа.
— Къде са родителите ти? — попита Клеъри. — Мислех, че са горе.
Алек поклати глава.
— Още са на гробището. При гроба на Макс. Нас ни отпратиха. Искаха да останат за малко сами.
— А Изабел? — попита Саймън. — Тя къде е?
Насмешката, ако можеше изобщо така да се нарече, изчезна от лицето на Джейс.
— Тя не иска да излезе от стаята си — рече той. — Мисли, че е виновна за случилото се с Макс. Дори не искаше да дойде на погребението.
— Опитахте ли да говорите с нея?
— Не — каза Джейс, — вместо това й удряхме шамари. Защо, мислиш, че няма да подейства ли?
— Просто питах. — Тонът на Саймън беше мек.
— Ще трябва да й кажем за историята със Себастиян, че това всъщност не е бил истинският Себастиян — рече Алек. — Може да се почувства по-добре. Тя си мисли, че е трябвало да забележи, че нещо с него не е наред, но ако той е бил шпионин… — Алек сви рамене. — Никой не го заподозря. Дори и семейство Пенхалоу.
— Аз подозирах, че не е читав — отбеляза Джейс.
— Да, но това е само защото… — Алек се сниши още повече във фотьойла си. Изглеждаше изтощен, кожата му беше бледосива на фона на ярко белите му дрехи. — Няма значение. И без това разбере ли за заплахата на Валънтайн, нищо вече няма да може да я ободри.
— Но той дали наистина би го направил? — попита Клеъри. — Да изпрати армия от демони срещу нефилимите. Искам да кажа, той все пак е ловец на сенки, нали? Не може да причини такова зло на собствения си народ.