— Може би точно защото не съм от семейството й — каза Саймън. Той бе застанал с ръце в джобовете, с изпънати рамене. Когато Клеъри бе седнала близо до него, бе забелязала, че тънката бяла линия на врата му, дело на Валънтайн, още си личеше, както и белезите от разреза по китките му. Сблъсъкът му със света на ловците на сенки го беше променил, при това не само външно, промяната бе по-дълбока от превръщането му във вампир. Той стоеше изпънат, с вдигната глава и приемаше спокойно закачките на Джейс и Алек. Онзи Саймън, който се плашеше от тях или се свиваше в тяхно присъствие, го нямаше.
Тя внезапно усети болка в сърцето си и потресена разбра каква бе причината. Той й липсваше — липсваше й Саймън. Саймън такъв, какъвто беше преди.
— Мисля, че трябва да опитам да накарам Изабел да говори с мен — рече Саймън. — Нищо не пречи.
— Но вече почти се мръкна — каза Клеъри. — Обещахме на Люк и Аматис да се приберем преди залез-слънце.
— Аз ще те изпратя до вас — каза Джейс. — Относно Саймън, мисля, че той ще се оправи в тъмното. Нали, Саймън?
— Разбира се, че ще се оправи — каза възмутено Алек, като прояви малко пресилено усърдие в стремежа си да заличи пренебрежението, което бе проявил към Саймън преди това. — Та той е вампир, а… — млъкна за момент и после допълни: — Всъщност, сега разбрах, че се шегуваш. Не ми обръщайте внимание.
Саймън се усмихна. Клеъри понечи да възрази… но се отказа. Донякъде и защото знаеше, че няма смисъл. Пък и изражението на Джейс, който гледаше покрай нея към Саймън, беше такова, че я накара да замълчи. Беше развеселено, забеляза Клеъри, изразяваше нещо средно между благодарност и — което беше най-изненадващо — известно уважение.
Разстоянието между новата къща на семейство Лайтууд и тази на Аматис беше кратко; на Клеъри й се искаше да бе по-дълго. Не можеше да се отърси от чувството, че всеки миг, прекаран с Джейс, е посвоему ценен и ограничен и че се доближава до невидимия момент, след който ще бъдат разделени завинаги.
Тя погледна косо към него. Той се беше втренчил право напред, почти така, сякаш тя не беше с него. Линията на профила му се виждаше остра и ъгловата на магическата светлина, която осветяваше улиците. Косата му се виеше покрай бузата, не смогвайки да закрие белия белег на едното му слепоочие, където е имало знак. Тя виждаше металната верижка, на която висеше пръстенът на Моргенстърн, да проблясва на шията му. Лявата ръка бе отпусната до тялото му; кокалчетата му бяха ожулени. Значи наистина се лекуваше като мундан, както Алек бе поискал от него.
Тя потрепери. Джейс я погледна.
— Студено ли ти е?
— Просто се сетих за нещо — рече тя. — Изненадана съм, че Валънтайн нападна инквизитора, а не Люк. Инквизиторът е ловец на сенки, а Люк… Люк е долноземец. Освен това, Валънтайн го мрази.
— Да, но в същото време го и уважава, независимо че е долноземец — каза Джейс и Клеъри се сети за погледа, който той бе отправил към Саймън преди малко, след което се опита да се отърси от тази мисъл. Не й беше приятно да намира прилики между Джейс и Валънтайн, дори в такива обикновени неща, като един поглед. — Люк се опитва да промени Клейва, да го накара да мисли по друг начин. Точно това прави и Валънтайн, макар неговите цели да са… добре де, макар да не са същите. Люк е реформатор. Той иска промяна. За Валънтайн инквизиторът символизира стария, тесногръд Клейв, който той мрази толкова дълбоко.
— Пък и те някога са били приятели — каза Клеъри. — Люк и Валънтайн.
— „Следите на това, което някога е било“ — каза Джейс и Клеъри беше сигурна, че цитира нещо, съдейки по леко присмехулния му тон. — За жалост, мразиш най-много този, когото някога си обичал. Имам чувството, че Валънтайн е приготвил нещо специално за Люк, когато завземе властта.
— Но това няма да се случи — каза Клеъри и тъй като Джейс не реагира, тя повиши тон. — Той няма да спечели… не би могъл. Той не може наистина да иска война, не и едновременно срещу ловци на сенки и долноземци…
— Какво те кара да мислиш, че ловците на сенки ще се съгласят да воюват рамо до рамо с долноземци? — попита Джейс, все още без да поглежда към нея. Те вървяха по улицата край канала и той бе извърнал поглед към водата, челюстта му беше стегната. — Само защото Люк казва така? Люк е един идеалист.
— И защо това да е нещо лошо?
— Не е лошо. Но аз не съм такъв — каза Джейс и Клеъри усети как сърцето й се вледенява от пустотата в гласа му. Отчаяние, гняв, омраза. Това са демонични качества. Той се държи така, както си мисли, че би следвало да се държи.