Стигнаха къщата на Аматис; Клеъри се спря пред стълбите и се обърна към него.
— Възможно е — каза тя. — Но не си и като него.
Джейс се сепна при тези думи или може би просто тонът й беше по-твърд. Той се обърна и я погледна, сякаш за първи път, откакто бяха тръгнали от дома на семейство Лайтууд.
— Клеъри… — започна той, но млъкна, като си пое въздух. — На ръкава ти има кръв. Да не си ранена?
Джейс се приближи до нея и пое китката й в ръката си. Клеъри сведе поглед и за своя изненада видя, че той беше прав — на десния ръкав на палтото й имаше странно алено петно. Странното беше, че то бе все още яркочервено. Нали засъхналата кръв беше по-тъмна? Тя се намръщи.
— Това не е моя кръв.
Той си отдъхна с облекчение и леко охлаби хватката си.
— Да не е на инквизитора?
Тя поклати глава.
— По-скоро ми се струва, че е на Себастиян.
— Кръвта на Себастиян?
— Да… когато онази нощ влезе в залата, помниш ли, лицето му беше окървавено. Мисля, че Изабел го е одрала, аз… докоснах лицето му и съм се изцапала с кръвта му. — Тя я разгледа по-отблизо. — Мислех, че Аматис е изпрала палтото, но май не е.
Тя очакваше, че ще я пусне, но вместо това той задържа китката й, разучавайки кръвта, после я пусна с известно задоволство.
— Благодаря.
За миг тя го погледна втренчено, след което поклати глава.
— Няма ли да ми кажеш за какво?
— Няма начин.
Тя дръпна ядосано ръката си.
— Прибирам се. Ще се видим по-късно.
Тя се обърна и се заизкачва по стълбите към входната врата на Аматис. Нямаше как да разбере, че в момента, в който се беше обърнала, усмивката изчезна от лицето на Джейс, нито че той остана в тъмнината дълго след като тя бе затворила вратата след себе си, като гледаше след нея и въртеше между пръстите си една малка нишка.
— Изабел — каза Саймън. Той на няколко пъти бе почуквал на погрешната врата, и сега изкрещяването „Махай се!“ му подсказа, че тази, пред която бе застанал, е правилната. — Изабел, пусни ме да вляза.
Чу се глух удар и вратата леко се разтресе, сякаш Изабел бе запратила нещо по нея. Вероятно някоя обувка.
— Не искам да говоря с теб и Клеъри. Не желая да говоря с никого. Остави ме на мира, Саймън.
— Клеъри не е тук — каза Саймън. — А аз няма да си тръгна, докато не говориш с мен.
— Алек! — изкрещя Изабел. — Джейс! Изгонете го оттук!
Саймън изчака. Отдолу не се чу никакъв звук. Алек или беше излязъл, или просто не се обаждаше.
— Няма ги, Изабел. Само аз съм тук.
Настъпи тишина. Най-накрая Изабел проговори отново. Този път гласът й се чуваше по-отблизо, сякаш бе застанала току до вратата.
— Сам ли си?
— Сам съм — каза Саймън.
Вратата се отвори. Изабел се появи в черен комбинезон, дългата й коса бе разпиляна по раменете. Саймън никога не я беше виждал така: боса, несресана и без грим.
— Можеш да влезеш.
Той мина покрай нея и влезе в тъмната стая. На светлината, идваща откъм коридора, той видя безпорядъка в стаята, сякаш е минало торнадо — или поне майка му би се изразила така. Дрехите бяха скупчени на пода, а една брезентова чанта бе разтворена така, сякаш е експлодирала. Яркият сребристо-златист камшик на Изабел висеше от едната страна на табла на леглото, а от другата — един дантелен бял сутиен. Саймън извърна поглед. Завесите бяха спуснати, лампите — угасени.
Изабел се тръшна в края на леглото си и го погледна с горчива насмешка.
— Изчервяващ се вампир. Кой да предположи. — Тя повдигна брадичка. — Е, пуснах те да влезеш. Какво искаш?
Независимо от гневния й поглед, на Саймън му се стори, че тя изглежда по-млада от обикновено, очите й бяха огромни и черни на посърналото й бяло лице. Той видя белите белези, които минаваха по светлата й кожа, по целите й голи ръце, гърба и ключиците, дори и по краката й. Ако Клеъри остане ловец на сенки, помисли си той, някой ден ще изглежда така, цялата в белези. Тази мисъл не го разстрои, както би го сторила преди. Имаше нещо в начина, по който Изабел носеше тези белези, сякаш се гордееше с тях.
Тя държеше нещо в ръце, което непрестанно въртеше между пръстите си. Беше нещо дребно, което блещукаше с матова светлина. За миг той си помисли, че може да е някакво бижу.
— Това, което се е случило с Макс, не е по твоя вина — каза Саймън.