Тя не го погледна. Беше забила поглед в предмета в ръцете си.
— Знаеш ли какво е това? — попита тя и го вдигна. Предметът приличаше на малко войниче, изработено от дърво. Ловец на сенки — играчка, досети се Саймън, облечен в черна униформа. Сребристият блясък, който бе забелязал, идваше от почти изтрития малък меч в ръката на войничето.
— Това беше на Джейс — каза тя, без да дочака отговор. — Единствената му играчка, когато пристигна от Идрис. Не знам, може да е била част от по-голям комплект. Мисля, че сам си я е направил, но не знам подробности. Когато беше малък, обичаше да си я носи навсякъде, било в джоба, или иначе. И веднъж забелязах Макс да я разнася насам-натам. Тогава Джейс трябва да е бил на тринайсет. Просто я подарил на Макс, предполагам, че защото самият той се е почувствал твърде голям за нея. Та тя е била в ръцете на Макс, когато са го намерили. Сякаш я е хванал, за да се защити, когато Себастиян… когато той… — Тя млъкна. Виждаше се усилието, с което се удържаше да не заплаче. Стисна устни, когато започнаха неконтролируемо да треперят. — Аз трябваше да съм там, за да го защитя. За мен трябваше да се хване, за да се защити, а не за някаква тъпа малка дървена играчка. — Тя я хвърли на леглото, очите й блестяха.
— Ти си била в безсъзнание — възрази Саймън. — Та ти също едва не си умряла, Изи. Не си могла да направиш нищо.
Изабел поклати глава, разрешената й коса подскочи на раменете й. Тя погледна диво и ожесточено.
— Какво знаеш ти за това? — попита настойчиво тя. — Знаеш ли, че Макс дойде при нас в нощта, когато умря, и ни каза, че е видял някой да се катери по демоничните кули, а аз му казах, че е сънувал, и го отпратих? А той е бил прав. Предполагам, че копелето Себастиян се е катерил по кулата, за да свали защитите. И той го уби, за да не може Макс да каже на другите какво е видял. Само ако го бях послушала, ако просто бях отделила секунда да го изслушам, това нямаше да се случи.
— Как би могла да предположиш, че ще стане така? — рече Саймън. — А относно Себастиян… той не е истинският братовчед на семейство Пенхалоу. Измамил е всички ни.
Изабел не изглеждаше изненадана.
— Знам — каза тя. — Чух как го каза на Алек и Джейс Подслушвах ви от горния край на стълбите.
— Подслушвала си?
Тя сви рамене.
— До частта, в която ти каза, че си щял да дойдеш да говориш с мен. Тогава се прибрах. Не ми се искаше да те виждам. — Тя го погледна косо. — Няма как да не ти го призная обаче: ти излезе упорит.
— Виж, Изабел. — Саймън пристъпи напред. Той беше странно, внезапно объркан от факта, че тя не беше съвсем облечена, така че се въздържа да сложи ръка на рамото й или да направи някакъв друг успокоителен жест. — Когато почина баща ми, бях наясно, че не е по моя вина, но не преставах да мисля за всички неща, които съм можел да направя, да кажа, преди да умре.
— Да, но това е по моя вина — каза Изабел. — Просто трябваше да го изслушам. А това, което ми остава сега, е да намеря копелето, което направи това, и да го убия.
— Не съм сигурен, че това ще помогне…
— Откъде знаеш? — настоя Изабел. — Да не би да си намерил виновника за смъртта на баща ти и да си го убил?
— Баща ми получи сърдечен удар — каза Саймън. — Така че, не.
— Тогава нямаш представа за какво говориш, разбра ли? — Изабел вдигна брадичка и го погледна открито. — Ела тук.
— Какво?
Тя посочи властно с показалеца си.
— Ела тук, Саймън.
Той машинално се приближи. Беше само на крачка от нея, когато тя го хвана за ризата и го притегли към себе си.
Лицата им бяха само на десетина сантиметра разстояние; той виждаше засъхналите по кожата под очите й следи от сълзи.
— Знаеш ли от какво имам нужда точно сега? — попита тя, като натъртваше на всяка дума.
— Ами — рече Саймън. — Не?
— Да се разсея — каза тя и леко го дръпна на леглото до себе си.
Той падна по гръб върху една разпиляна купчина дрехи.
— Изабел — възпротиви се леко Саймън, — наистина ли мислиш, че така ще се почувстваш по-добре?
— Повярвай ми — каза Изабел, като прокара ръка по гърдите му, точно върху небиещото му сърце. — Аз вече се чувствам по-добре.
Клеъри лежеше будна в леглото и гледаше втренчено към ивицата лунна светлина, която се простираше по тавана. От преживяното през деня нервите й бяха твърде изопнати, за да може да заспи, а това, че Саймън не се прибра нито преди, нито след вечеря, изобщо не й помагаше.