Беше споделила тревогите си с Люк и той облече палтото си и отиде до семейство Лайтууд. Когато се върна, бе развеселен.
— Саймън е добре, Клеъри — каза той. — Лягай си. — И после отново излезе заедно с Аматис за едно от безкрайните заседания в Залата на Съглашението. Тя се запита дали някой бе почистил кръвта на инквизитора.
Понеже нямаше какво да прави, си легна, но сънят така и не идваше. Непрекъснато се връщаше към спомена как Валънтайн бърка в инквизитора и изважда сърцето му. Към начина, по който се обърна към нея и каза: Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си. На всичкото отгоре, тайните, които бе научила от Итуриел, лежаха като тежест на гърдите й. Сред всички тези тревоги беше и страхът, постоянен като пулса й, че майка й ще умре. Къде беше Магнус?
Чу се шум зад завесите и внезапно в стаята нахлу лунна светлина. Клеъри рязко се изправи, посегна към серафимската кама, която държеше на нощната масичка до себе си.
— Спокойно. — Една ръка докосна нейната — нежна, грапава, позната ръка. — Аз съм.
Клеъри рязко си пое дъх и бутна ръката му.
— Джейс — каза тя. — Какво правиш тук? Какво има?
В първия миг той не отговори и тя се обърна да го погледне, като омота чаршафите около себе си. Чувстваше се неловко, направо паникьосана от факта, че е облечена само с долнище на пижама и тънко потниче, но когато видя изражението му, притеснението й изчезна.
— Джейс? — прошепна. Той бе застанал до леглото й откъм главата, все още облечен в белите си траурни дрехи, а в погледа му, сведен към нея, нямаше и помен от сарказъм или сдържаност. Той беше много блед, а очите му блуждаеха и бяха почти черни от напрежение. — Добре ли си?
— Не знам — каза той така, сякаш току-що се беше събудил от сън. — Нямах намерение да идвам тук. Цяла нощ скитах наоколо… не можех да заспя… и реших да дойда тук. При теб.
Тя се изпъна още повече и пусна чаршафите да се свлекат около хълбоците й.
— Защо не можеш да спиш? Случило ли се е нещо? — попита тя и изведнъж се почувства глупаво. Какво не беше се случило?
Джейс обаче сякаш изобщо не чу въпроса й.
— Трябваше да те видя — каза той, по-скоро на себе си. — Знам, че не е редно. Но трябваше.
— Е, седни тогава — рече тя, като придърпа краката си, за да му направи място да седне в края на леглото. — Държиш се странно. Сигурен ли си, че нищо не се е случило?
— Не съм казал, че нищо не се е случило. — Той седна на леглото и се обърна към нея. Беше достатъчно близо, че тя да може да се наведе към него и да го целуне…
Сърцето й се сви.
— Да няма лоши новини? Да не би нещо… някой…
— Нито е лошо — каза Джейс, — нито е новина. Тъкмо обратното, не е ново. Това е нещо, което знам, а ти… вероятно и ти го знаеш. Бог е свидетел, че не съм се прикривал кой знае колко добре. — Очите му се плъзнаха по лицето й, бавно, сякаш се опитваше да го запомни. — Това, което се случи — каза той и се поколеба, — е, че аз осъзнах нещо.
— Джейс — прошепна тя внезапно и без да съзнава защо, се притесни от това, което той се канеше да каже. — Джейс, не е нужно да…
— Опитвах се да отида… на едно определено място — каза Джейс. — Но все нещо ме теглеше насам. Не можех да спра да вървя… не можех да спра да мисля за първия път, когато те видях, и за това, как така и не можах да те забравя. Исках, но не успях. Накарах Ходж да ме пусне да те намеря и да те доведа в Института. И после, в онова тъпо кафене, когато те видях да седиш на дивана със Саймън, още тогава се почувствах зле — аз трябваше да съм седнал с теб. Аз трябваше да те карам да се смееш. Не можех да се освободя от това чувство. Че трябва да съм аз. И колкото повече те опознавах, толкова по-силно го усещах… никога не съм чувствал подобно нещо. Винаги съм искал дадено момиче и след като съм го опознаел, вече съм загубвал интерес, но чувствата ми към теб ставаха все по-силни и по-силни до нощта, в която ти се появи в Ренуик и аз разбрах. Разбрах причината да се чувствам така, сякаш си част от мен, която съм загубил и която никога нямаше да разбера, че ми е отнета, докато не те видях отново. И тази причина беше, че ти си ми сестра, почувствах го като шега свише. Сякаш Бог се беше погаврил с мен, а дори не знам защо! Заради това, че си бях въобразил, че мога наистина да те имам, че заслужавам да бъда щастлив. Чудя се какво толкова съм направил, та да бъда наказан…
— Ако ти си наказан — каза Клеъри, — тогава и аз съм наказана. Защото всичко, което чувстваш ти, го чувствам и аз, но ние не можем… ние трябва да спрем да се чувстваме по този начин, защото нямаме друг избор.