Джейс сви ръце в юмруци.
— За какво нямаме друг избор?
— Просто не можем да бъдем заедно. Ако не го приемем, няма да можем да бъдем близо един до друг, дори в една и съща стая, а аз не бих понесла това. Предпочитам да те има в живота ми, макар и като мой брат, отколкото изобщо…
— И аз какво, да гледам как се срещаш с момчета, как се влюбваш в друг, как се жениш…? — Гласът му звучеше напрегнато. — И докато те гледам, ще умирам бавно всеки ден.
— Не. Защото ще ти бъде безразлично — каза тя, като, още докато го изричаше, се питаше дали може да понесе представата един ден да му е безразлично. Тя не беше помислила за толкова напред в бъдещето, колкото той, и когато се опита да си представи как го вижда да се влюбва в друга, да се жени за друга, не можа да види нищо друго, освен пуст черен тунел, който се простираше пред нея. — Моля те. Ако не говорим повече за това… ако просто се престорим…
— Няма какво да се преструваме — каза Джейс с абсолютна категоричност. — Аз те обичам и ще те обичам, докато умра, а ако има и живот отвъд смъртта, ще те обичам и тогава.
Дъхът й спря. Той го беше казал — думите не можеха да бъдат върнати. Тя се опита да отговори нещо, но не успя.
— Знам, че си мислиш, че искам да бъда с теб просто за да… да докажа на себе си, че съм чудовище — каза той. — И може би наистина съм чудовище. Не мога да кажа със сигурност дали е така. Но знам едно: макар във вените ми да тече демонична кръв, има и човешка. И че не бих могъл да те обичам по този начин, ако не бях поне малко човек. Защото демоните желаят. Но не обичат. А аз…
Тук той се изправи в изблик на непоносима тъга и тръгна към прозореца. Изглеждаше толкова объркан, колкото в Залата на Съглашението, застанал над тялото на Макс.
— Джейс? — каза Клеъри разтревожена и след като той не отговори, тя се изправи на крака и отиде при него, като положи ръка на рамото му. Той продължаваше да се взира през прозореца; техните отражения в стъклото бяха почти прозрачни — призрачни силуети на едно високо момче и по-ниско момиче, чиято ръка тревожно бе хванала неговата. — Какво има?
— Не биваше да ти говоря така — рече той, без да я поглежда. — Извинявай. Май доста прекалих. Изглеждаш толкова… шокирана. — Притеснението в гласа му беше като опъната струна.
— Така е — каза тя. — През последните няколко дни се питах дали не ме мразиш. А когато тази нощ те видях, предположението ми сякаш се затвърди.
— Да те мразя? — повтори той, като я гледаше объркано. После посегна и докосна лицето й, леко, само върховете на пръстите му докосваха кожата й. — Казах ти, че не мога да спя. Утре в полунощ или ще воюваме, или ще се озовем под робството на Валънтайн. Това може да е последната нощ в живота ни или поне последната нормална нощ. Последната нощ, в която ще спим, а на сутринта ще станем както обикновено. И мога да мисля само за едно: искам да я прекарам с теб.
Сърцето й подскочи.
— Джейс…
— Нямах това предвид — каза той. — Няма да те докосна, не и ако не искаш. Знам, че не е редно — Боже, колко е нередно, — но просто искам да легна до теб и да се събудя до теб, поне веднъж в живота си. — Гласът му бе изпълнен с отчаяние. — Само тази нощ. На фона на всичко останало, какво значение има една нощ?
Защото само си помисли как бихме се чувствали на сутринта. Помисли си колко по-лошо би било да се преструваме пред другите, че между нас няма нищо, ако прекараме нощта заедно, дори и само да сме лежали един до друг. Това е като да поемеш малко дрога — само те кара да искаш още.
Но тя разбра защо той й каза всичко това. Защото не беше вярно, не и за него. Нямаше нищо, което да направи ситуацията по-лоша, точно както и нищо не можеше да я направи по-добра. Това, което той чувстваше, беше категорично като доживотна присъда и можеше ли тя да каже, че при нея е различно? Но дори и тя да се надяваше, че е така, дори и да се надяваше, че някой ден ще успее с времето или по някаква друга причина, или просто в резултат на изхабяване, да се чувства иначе, нямаше значение. Нищо на света не искаше повече от това, да прекара тази нощ с Джейс.
— Тогава спусни завесите, преди да си легнеш — каза тя. — Не мога да спя, когато в стаята е толкова светло.
Той я погледна недоверчиво. Клеъри с изненада разбра, че не бе очаквал тя да каже да. Миг по-късно той я беше сграбчил и притиснал към себе си, лицето му бе заровено в разрошената й от лежането коса.