— Клеъри…
— Да си лягаме — каза нежно тя. — Стана късно. — Отдръпна се от него и се обърна към леглото, покатери се на него и уви чаршафите около кръста си. Така, като го гледаше, тя се изкушаваше да си представи, че нещата са различни, че са изминали много години и те са правили стотици пъти това, което правеха сега, и че всяка нощ им е принадлежала, а не само тази. Тя подпря брадичка на ръцете си и го загледа как дърпа завесите, как разкопчава ципа на якето си и го закача на гърба на един стол. Отдолу бе облечен с бледосива тениска и знаците, които се виеха по голите му ръце, изпъкнаха, когато свали колана си с оръжията и го остави на пода. Той събу ботушите си и пристъпи към леглото, след което много внимателно легна до Клеъри. Лежейки по гръб, той извъртя глава и я погледна. На слабата светлина, процеждаща се в стаята през пролуката между завесите, тя успяваше да види контурите на лицето и блясъка на очите му.
— Лека нощ, Клеъри — каза той.
Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на тялото му. Той дишаше едва забележимо, а за себе си Клеъри не беше сигурна дали изобщо диша. Тя прокара ръка по чаршафа, колкото да се докоснат пръстите им — толкова леко, че ако беше друг, а не Джейс, нямаше и да усети докосването, но нервните окончания на върховете на пръстите й леко настръхнаха, сякаш ги бе доближила до пламък. Усети как той се напрегна до нея, а после се отпусна. Затворил бе очи и миглите му хвърляха леки сенки върху извивките на скулите му. Устата му беше извита в усмивка, сякаш усещаше, че тя го гледа. Клеъри се запита как ли би изглеждал на сутринта, с разрошена коса и сънни кръгове под очите. Независимо от всичко, тази мисъл я разтърсваше от щастие.
Тя прокара пръсти по неговите.
— Лека нощ — прошепна. Със сплетени ръце, подобно на деца във вълшебна приказка, тя усети, че заспива до него в тъмнината.
15
Светът се разпада
Люк прекара по-голямата част от нощта в гледане на пътя на луната през прозрачния таван на Залата на Съглашението. Небесното тяло приличаше на сребърна монета, плъзгаща се по чистата повърхност на стъклена маса. Както всеки път непосредствено преди пълнолуние, той почувства изострянето на зрението и обонянието си, макар да беше в човешкия си облик. Сега например можеше да помирише потта от колебанието, подплатена с острата воня на страха. Усещаше безпокойството на вълчата си глутница чак от Брослиндската гора, долавяше как сноват сред дърветата в тъмнината и очакват новини от него.
— Лушън! — Гласът на Аматис в ухото му беше тих, но пронизителен. — Лушън!
Стреснат от унеса си, Люк съсредоточи уморените си очи върху картината пред себе си. Той бе заобиколен от малка група, онези, които искаха да чуят плана му. Бяха по-малко, отколкото се бе надявал. Мнозина той познаваше от предишния си живот в Идрис — семействата Пенхалоу, Лайтууд, Рейвънскар; имаше и такива, с които се беше срещнал сега, като Монтеверде, които ръководеха Института в Лисабон и говореха на някакъв смесен португало-английски, или Несрин Чаудхъри, ръководителката със сурово лице на Института в Мумбай. Нейното зелено сари беше извезано със сложно преплетени руни в толкова ярко сребристо, че Люк машинално присви очи, когато тя се приближи.
— Наистина, Лушън — каза Мерис Лайтууд. Нейното малко бяло лице беше посърнало от умора и печал. Люк изобщо не беше очаквал тя или съпругът й да дойдат, те обаче веднага приеха, щом им спомена за събранието. Беше им благодарен, че все пак бяха тук, макар скръбта да правеше Мерис по-раздразнителна от обикновено. — Ти беше този, който ни повика, можеш поне малко да се съсредоточиш.
— Той го прави. — Аматис седеше с подгънати крака като момиченце, но изражението й беше сурово. — Лушън не е виновен, че вече цял час се въртим в кръг.
— И ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не намерим решение — каза Патрик Пенхалоу с дрезгав глас.
— С цялото ми уважение, Патрик — отвърна Несрин със своя силен акцент, — на този проблем не може да има решение. Можем обаче да съставим план, който да ни служи за ориентир.
— План, който да не включва нито робство, нито… — започна Джия, жената на Патрик, но млъкна и прехапа устни. Тя беше хубава, изящна жена, която много приличаше на дъщеря си Ейлийн. Люк си спомняше как навремето Патрик пое управлението на Института в Пекин и се ожени за нея. Беше се получило малко скандално, понеже се предполагаше, че той ще се ожени за момичето, което родителите му бяха избрали за него в Идрис. Но Патрик не обичаше да му нареждат какво да прави, качество, за което сега Люк беше благодарен.