— Нито съюз с долноземците? — рече Люк. — Боя се, че няма друг начин.
— Не е проблемът в самите долноземци и ти го знаеш — каза Мерис. — Всичко опира до местата в Съвета. Клейвът никога няма да го допусне. Знаеш го. Това са четири места…
— Не са четири — каза Люк. — По едно за царството на феите, децата на луната и децата на Лилит.
— Феите, ликантропите и магьосниците — каза тихо сеньор Монтеверде, веждите му се извиха. — Ами вампирите?
— Те още не са решили — уточни Люк. — А и аз нищо не съм им обещавал. Може би не държат да се включат в Съвета; никой от тях не е очарован от моя вид, нито пък си пада по срещи и правила. Но в случай че променят мнението си, винаги са добре дошли.
— Малачи и хората му никога няма да се съгласят с това, а без тях нямаме достатъчно гласове в Съвета — измърмори Патрик. — Пък и без вампирите какви са шансовете ни изобщо?
— Много добри — тросна се Аматис, която сякаш бе повярвала в плана на Люк повече и от самия него. — Има много долноземци, които ще се борят заедно с нас и които са наистина могъщи. Ами че само магьосниците…
Сеньора Монтеверде тръсна глава и се обърна към съпруга си:
— Този план е безумен. Няма да проработи. На долноземци не може да се вярва.
— По време на Въстанието проработи — каза Люк.
Португалката презрително изви устни.
— Само защото Валънтайн е предвождал армия от тъпаци — каза тя. — Не от демони. Пък и как можем да сме сигурни, че бившите членове на Кръга няма да се върнат при него и да застанат на негова страна още щом ги призове?
— Внимавай какво говориш, сеньора — изръмжа Робърт Лайтууд. Това беше първият път, когато той проговори от вече повече от час; през по-голямата част от вечерта той стоеше неподвижно, скован от мъка. Люк можеше да се закълне, че преди три дни бръчките по лицето му ги нямаше. Неговата скръб личеше по изопнатите му рамене и стиснатите юмруци; Люк не можеше да го упрекне за това. Той никога не бе харесвал особено Робърт, но беше мъчително да гледаш този едър мъж, сломен от мъка. — Ако мислите, че ще се присъединя към Валънтайн след смъртта на Макс… та той уби момчето ми…
— Робърт — промълви Мерис. Тя сложи ръка на рамото му.
— Ако не се присъединим към него — каза сеньор Монтеверде, — може всички наши деца да умрат.
— Ако мислиш така, то защо тогава си тук? — Аматис се изправи на крака. — Мислех, че сме се разбрали…
И аз така мислех. Главата на Люк го болеше. Винаги така се получава с тях, помисли си той, две стъпки напред, една назад. Ако се вгледаха по-внимателно в себе си, щяха да разберат, че не са по-добри от долноземците, от които толкова се възмущаваха. Може би щеше да е по-добре, ако решаваха проблемите си в битка, както се постъпва в една глутница…
Някакво движение при вратата на залата прикова погледа му. Беше за части от секундата и ако не беше почти пълнолуние, може би нямаше и да забележи фигурата, която се стрелна пред вратите. За миг се почуди дали пък не си въобразява. Случваше се, когато е много уморен, да си мисли, че вижда Джослин — в трепкането на някоя сянка, в играта на светлината по някоя стена.
Но това не беше Джослин. Люк се изправи на крака.
— Ще изляза за пет минути да глътна малко въздух. Ей сега се връщам. — Усещаше как го гледат, докато вървеше към външната врата — всички го гледаха, дори и Аматис. Сеньор Монтеверде прошепна нещо на съпругата си на португалски; Люк долови в потока от думи „Lobo“, което означаваше „вълк“. Сигурно си мислят, че излизам, за да потичам в кръг и да повия към луната.
Въздухът навън беше свеж и студен, а небето — стоманено тъмносиво. На изток изгревът обагряше небето в червено и хвърляше бледорозова светлина върху белите мраморни стълби, по които се слизаше от вратата на залата. Джейс го чакаше насред стълбите. Белите му траурни дрехи подействаха като плесница на Люк, който си спомни за цялата смърт, която току-що бяха преживели и която им предстоеше да преживеят отново.
Люк се спря няколко стъпала над Джейс.
— Какво правиш тук, Джонатан?
Джейс нищо не каза, а Люк мислено се упрекна за недосетливостта — Джейс не обичаше да бъде наричан Джонатан и обикновено реагираше остро на това име. Този път обаче сякаш не това бе от значение за него. Изражението на лицето му, което вдигна към Люк, беше толкова решително, както на останалите възрастни в залата. Макар че на Джейс му оставаше още една година, докато според закона на Клейва стане пълнолетен, той вече беше преживял толкова лоши неща, колкото повечето възрастни изобщо можеха да си представят.