— Родителите си ли търсиш?
— Имаш предвид семейство Лайтууд? — Джейс поклати глава. — Не. Не с тях искам да говоря. Дойдох при теб.
— Във връзка с Клеъри? — Люк слезе още няколко стъпала надолу, докато застана точно над Джейс. — Тя добре ли е?
— Добре е. — Споменаването на Клеъри като че ли смути Джейс, което накара Люк да настръхне… но от друга страна Джейс никога не би казал, че Клеъри е добре, ако наистина не беше.
— Тогава какво има?
Джейс погледна покрай него към вратата на залата.
— Как върви там? Някакъв напредък?
— Не бих казал — рече Люк. — Колкото не им се иска да капитулират пред Валънтайн, още по-малко им се ще да приемат идеята за долноземци в Съвета. А без обещание за места в Съвета, моите хора няма да се бият.
Очите на Джейс хвърляха искри.
— Клейвът ще ненавижда тази идея.
— Не е нужно да са очаровани от нея. Просто трябва да разберат, че това е единствената алтернатива на самоубийството.
— Те ще започнат да шикалкавят — предупреди го Джейс. — На твое място бих им поставил срок. Клейвът умее да работи със срокове.
Люк не можа да се въздържи да не се усмихне.
— Всички долноземци, които мога да призова, ще стигнат Северната порта по здрач. Ако дотогава Клейвът се съгласи да се бие заедно с тях, те ще влязат в града. Ако не, ще се върнат. Повече от това не мога да отлагам, и без това едва ли ще имаме достатъчно време да се доберем до Брослинд.
Джейс подсвирна.
— Грандиозен план. Надяваш се, че при вида на тези долноземци Клейвът ще се вдъхнови или ще се изплаши?
— Може би по малко и от двете. Мнозина от членовете на Клейва са свързани с Институти като теб; те са свикнали да виждат долноземци. Моите безпокойства се отнасят за кореняците от Идрис. Може да се паникьосат при вида на долноземците пред портите си. От друга страна, не е зле да си спомнят колко са уязвими.
Като по команда, погледът на Джейс се стрелна към руините на Гард, черен белег по склона на хълма над града.
— Не мисля, че някой е забравил това. — Той погледна отново Люк, ясните му очи бяха много сериозни. — Трябва да ти кажа нещо и искам то да си остане между нас.
Люк не можа да прикрие изненадата си.
— Защо на мен? Защо не на семейство Лайтууд?
— Защото ти си единственият отговорен тук. Знаеш го.
Люк се поколеба. Нещо в бялото и уморено лице на Джейс породи у него съчувствие, въпреки собствената му умора — съчувствие и желание да покаже на това момче, измамено и предадено от възрастните в живота си, че не всички възрастни са като тях, че има и такива, на които може да разчита.
— Добре.
— И — каза Джейс — защото съм сигурен, че знаеш как да го поднесеш на Клеъри.
— Какво да поднеса на Клеъри?
— Обяснението за това, което ще направя. — Очите на Джейс се бяха разширили в светлината на изгряващото слънце; това го правеше да изглежда с години по-малък. — Ще проследя Себастиян, Люк. Знам как да го намеря и ще го следвам, докато не ме заведе при Валънтайн.
Люк ахна от изненада.
— Знаеш как да го намериш?
— Магнус ми каза заклинанието за проследяване, когато бях отседнал в дома му в Бруклин. Тогава се опитвахме да намерим баща ми, използвайки пръстена му. Не се получи, но…
— Ти не си магьосник. Не можеш да се справиш със заклинанието за проследяване.
— Това е руна. Като онази, с която инквизиторката ме е наблюдавала, когато отидох на кораба да се видя с Валънтайн. Просто трябва да я приложа на Себастиян.
— Но ние със семейство Пенхалоу опитахме. Той обаче не бе оставил нищо след себе си. Стаята му беше идеално изчистена може би именно по тази причина.
— Аз намерих нещо — каза Джейс. — Нишка, напоена с кръвта му. Не е много, но е достатъчно. Пробвах го и действа.
— Не можеш да хукнеш след Валънтайн на своя глава, Джейс. Аз няма да те пусна.
— Не можеш да ме спреш. Освен ако не започнеш битка тук на стълбите. Но няма да спечелиш. И двамата знаем, че е така. — В гласа на Джейс се долавяше странна нотка, нещо средно между увереност и самоненавист.
— Виж, колкото и да се мъчиш да се правиш на самотен герой…