— Аз не съм герой — рече Джейс. Гласът му беше ясен и безизразен, сякаш изговаряше най-очевидни факти.
— Помисли как ще го приемат семейство Лайтууд дори ако нищо не ти се случи. Помисли за Клеъри…
— Мислиш, че не съм помислил за Клеъри? Мислиш, че не съм помислил за семейството си? Защо мислиш, че правя това?
— А ти мислиш ли, че не помня какво е да си на седемнайсет? — отвърна Люк. — Да си въобразяваш, че имаш силата да спасиш света — и не само силата, но и задължението…
— Погледни ме — каза Джейс. — Погледни ме и ми кажи, че аз съм най-обикновен седемнайсетгодишен тийнейджър.
Люк въздъхна.
— У теб няма нищо обикновено.
— Сега ми кажи, че е невъзможно. Кажи ми, че намерението ми е обречено на провал. — И понеже Люк нищо не каза, Джейс продължи: — Люк, твоят план е чудесен, ако проработи. Да свикаш долноземците, да отблъснеш Валънтайн от портите на Аликанте. Това е по-добре, отколкото да легнеш и да се оставиш той да те тъпче. Той обаче това и очаква. Ти няма да го хванеш неподготвен. Но аз… аз ще го изненадам. Той едва ли би предположил, че някой следи Себастиян. Все пак това е една възможност, а ние трябва да се възползваме от всички възможности.
— Може и така да е — каза Люк. — Но е твърде много да се очаква от някого. Дори и от теб.
— Но не виждаш ли, това мога да бъда единствено аз — каза Джейс с отчаяние в гласа. — Дори и Валънтайн да се усети, че го следя, би могъл да ме допусне достатъчно близо…
— Достатъчно близо за какво?
— Да го убия — рече Джейс. — За какво друго?
Люк погледна към момчето, което стоеше на стълбите под него. Искаше му се по някакъв начин да проникне и да види Джослин в лицето на сина й по начина, по който я виждаше в лицето на Клеъри, но Джейс си беше неизменно себе си — сдържан, самотен и затворен.
— Можеш ли да го направиш? — попита Люк. — Можеш ли да убиеш собствения си баща?
— Да — каза Джейс, а гласът му прозвуча далечно като ехо. — Сега нали няма да вземеш да ми разправяш как не съм можел да го убия, понеже все пак бил мой баща и отцеубийството било непростимо престъпление?
— Няма. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че трябва да си сигурен, че ще успееш — каза Люк и за своя изненада откри, че част от него вече е приела, че Джейс ще направи точно това, което е казал, и че той ще му позволи. — Не можеш да направиш това, да скъсаш с всичко, с което си свързан тук, сам да преследваш Валънтайн до дупка и накрая да се провалиш.
— О — каза Джейс, — ще успея. — Той извърна поглед от Люк, погледна надолу по стълбите към площада, който само до вчера сутринта бе изпълнен с трупове. — Баща ми ме е направил такъв, какъвто съм. И аз го мразя за това. Мога да го убия. Сам се е погрижил за това.
Люк поклати глава.
— Както и да те е възпитал, Джейс, ти си го преодолял. Той не те е покварил…
— Така е — каза Джейс. — Но не му е било и нужно. — Той погледна към небето, набраздено със синьо и сиво; птиците започваха да пеят утринните си песни в дърветата, редящи се покрай площада. — По-добре да тръгвам.
— Има ли нещо, което искаш да предам на семейство Лайтууд?
— Не. Не, не им казвай нищо. Само ще те упрекнат, когато разберат, че си знаел за намерението ми и си ми разрешил. Оставил съм им бележка — добави той. — Те ще разберат.
— Тогава защо…
— Ти разказвам всичко това ли? Просто исках да знаеш. Искам да го имаш предвид, когато съставяш стратегията на битката. А именно това, че ме няма и че търся Валънтайн. Ако го намеря, ще ти изпратя известие. — Той се усмихна бегло. — Разчитай на мен като резервен план.
Люк посегна и стисна ръката на момчето.
— Ако баща ти не беше този, който е — каза той, — щеше да се гордее с теб.
За миг Джейс като че ли се смая, после внезапно се изчерви и на свой ред пое ръката му.
— Ако знаеше… — започна той и прехапа устната си. — Няма значение. Желая ти късмет, Лушън Греймарк. Ave atque vale.
— Да се надяваме, че това не е истинско сбогуване — каза Люк. Слънцето бързо се издигаше и когато Джейс вдигна глава, намръщен от внезапната интензивност на светлината, в лицето му имаше нещо, което стъписа Люк — нещо средно между уязвимост и упорита надменност. — Ти ми напомняш за някого — каза той, без да се замисли. — За някого, когото познавах преди години.
— Знам — каза Джейс и горчиво изви устни. — Напомням ти за Валънтайн.
— Не — каза Люк, а в гласа му се долавяше смайване; но когато Джейс се обърна с гръб, приликата се стопи и пропъди духовете на спомените. — Не… не за Валънтайн си мислех.