Когато се събуди, още преди да отвори очи, Клеъри разбра, че Джейс си е тръгнал. Ръката й, все още простряна на леглото, беше празна; никакви пръсти не се докосваха до нейните. Тя бавно се надигна и седна, сърцето й се сви.
Сигурно, преди да си тръгне, той бе дръпнал завесите, защото прозорците бяха отворени и на леглото падаха квадрати от ярка светлина. Запита се защо светлината не я беше събудила. Съдейки по положението на слънцето, трябва да беше следобед. Клеъри чувстваше главата си натежала и като в мъгла, а пред очите й бе размазано. Може би бе спала толкова дълго, защото от много време насам за първи път не бе сънувала кошмари и тялото й се чувстваше прекрасно от съня.
Едва когато се изправи, видя бележката на нощното си шкафче. Тя я взе с усмивка на устните си — значи Джейс бе оставил бележка — и когато нещо тежко се плъзна и издрънча на пода в краката й. Тя изненадано отскочи назад, мислейки си, че е нещо живо.
В краката и лежеше купчинка от блестящ метал. Тя разбра какво е още преди да се наведе и да го вдигне. Верижката и сребърният пръстен, който Джейс носеше на шията си. Семейният пръстен. Тя рядко го бе виждала без него. Обзе я внезапен страх.
Тя отвори бележката и пробяга с поглед по първите редове: „Независимо от всичко, не мога да понеса мисълта да загубя този пръстен завинаги, както не мога да понеса мисълта да загубя теб завинаги. И макар че нямам избор за второто, поне първото зависи от мен.“
Останалата част от писмото изглежда се състоеше от някаква неясна поредица от думи; тя трябваше да го препрочете няколко пъти, за да схване смисъла им. Когато най-после разбра, тя се втренчи в хартийката в ръцете си, които я мачкаха и трепереха. Сега разбираше защо Джейс й бе говорил всички тези неща и защо беше казал, че една нощ не е от значение. Така може да говори само някой, когото няма да видиш никога повече.
Всичко стана като на сън, тя дори нямаше конкретен план, нито забеляза какво е облякла, просто тичаше надолу по стълбите, облечена в униформата на ловците на сенки, с писмото в една ръка и верижката с пръстена, набързо закопчана на врата.
Всекидневната беше пуста, огънят в камината угасваше в сивата пепел, но от кухнята се долавяше шум и светлина: някой разговаряше и се усещаше ароматът на нещо вкусно. Палачинки? — помисли си Клеъри с изненада. Нямаше представа, че Аматис може да ги приготвя.
Оказа се права. Когато влезе в кухнята, очите й се разшириха от изненада — Изабел, свила лъскавата си черна коса в кок на тила, бе застанала пред печката, с престилка на кръста и метална лъжица в ръка. Саймън седеше на масата зад нея, с крака, вдигнати на един стол, и Аматис, която нямаше намерение да му казва да ги свали, се беше облегнала на плота и изглеждаше весела.
Изабел махна с лъжицата към Клеъри.
— Добро утро — каза тя. — Какво ще кажеш за закуска? Макар че то май вече стана време за обяд.
Онемяла, Клеъри погледна към Аматис, която от своя страна сви рамене.
— Те току-що се появиха и поискаха да направят закуска — каза тя — и понеже аз не съм особено добра в готвенето, се съгласих.
Клеъри се сети за ужасната супа на Изабел в Института и потисна потръпването си.
— Къде е Люк?
— В Брослинд, с глутницата си — отвърна Аматис. — Всичко наред ли е, Клеъри? Изглеждаш малко…
— Замаяна — каза Саймън вместо нея. — Всичко наред ли е?
За миг Клеъри не знаеше какво да отговори. Те току-що се появиха, беше казала Аматис. Което значи, че Саймън бе прекарал цялата нощ у Изабел. Тя го погледна втренчено. Не изглеждаше променен.
— Добре съм — каза тя. Сега не му беше времето да се тревожи за любовния живот на Саймън. — Трябва да говоря с Изабел.
— Ами говори — каза Изабел, като бодна безформеното нещо на дъното на тигана, което Клеъри се боеше, че бе палачинката. — Слушам те.
— Насаме — рече Клеъри.
Изабел се намръщи.
— Не може ли да почака? Почти приключих…
— Не — каза Клеъри, а в тона й имаше нещо, което накара поне Саймън да се изпъне на мястото си. — Не може.
Саймън стана от стола.
— Добре. Ще ви оставя сами — каза той. После се обърна към Аматис: — Ще ми покажеш ли онази снимка на Люк от детските му години, за която ми говореше?
Аматис изгледа притеснено Клеъри, но излезе след Саймън от стаята.