— Предполагам, че мога…
Изабел поклати глава, когато вратата се затвори след тях. Нещо проблесна на тила й: блестящ, изящен нож бе забоден в кока на косата й и го прикрепяше. Дори в ролята на домакиня, тя продължаваше да си бъде ловец на сенки.
— Виж — каза тя. — Ако е за Саймън…
— Не е за Саймън. Отнася се за Джейс. — Тя подаде бележката на Изабел. — Прочети това.
Изабел въздъхна и изключи печката, взе бележката и седна да я прочете. Клеъри взе една ябълка от панера на масата и седна, докато Изабел мълчаливо пробягваше по редовете от другия край на масата. Клеъри мълчаливо зачопли ябълката — всъщност, не можеше да си представи да я яде или да яде каквото и да е друго.
Изабел откъсна поглед от бележката и изви вежди.
— Изглежда малко… лично. Сигурна ли си, че аз трябва да я прочета?
Вероятно не. Клеъри не си спомняше много добре какво точно пишеше в писмото; при други обстоятелства никога не би го показала на Изабел, но тревогата й за Джейс не оставяше място, за каквото и да е колебание.
— Просто я прочети до края.
Изабел отново погледна към бележката пред себе си. Когато приключи, тя сложи листчето на масата.
— Предположих, че той ще направи нещо такова.
— Виждаш какво имам предвид — каза Клеъри, думите с мъка излизаха от устата й, — но той не може да е тръгнал много отдавна, нито да е стигнал твърде далеч. Трябва да тръгнем след него и… — Тя млъкна, мозъкът й най-после обработи казаното от Изабел и тя прехапа устни. — Какво искаш да кажеш, че си предположила, че той ще направи нещо такова?
— Просто предположих. — Изабел отметна една изскочила къдрица зад ухото си. — Още откакто изчезна Себастиян и всички заразправяха как трябвало да го намерят. Аз претърсих цялата му стая в дома на семейство Пенхалоу, за да открия нещо, по което можем да го проследим… но нямаше нищо. Предполагам, че ако Джейс е намерил нещо, което да му позволи да проследи Себастиян, той веднага би тръгнал след него. — Тя прехапа устни. — Само мога да се надявам да е взел и Алек със себе си. Алек няма да е очарован от постъпката му.
— Значи мислиш, че и Алек би тръгнал след него? — попита Клеъри с подновена надежда.
— Клеъри — Изабел прозвуча леко раздразнено. — Как мислиш, че можем да го последваме? Как мислиш, че изобщо ще разберем накъде е тръгнал?
— Трябва да има някакъв начин…
— Можем да опитаме да го проследим. Макар че Джейс е хитър. Той обаче ще е прикрил всякакви следи, също както Себастиян.
Студен гняв се сви в гърдите на Клеъри.
— Ти изобщо искаш ли да го намерим? Изобщо интересува ли те това, че на практика е отишъл на някаква самоубийствена мисия? Той не може да се справи сам с Валънтайн.
— Възможно е да си права — каза Изабел. — Но мисля, че Джейс си има своята причина за…
— За какво? За това, да умре?
— Клеъри. — Очите на Изабел блеснаха с внезапен гняв. — Да не мислиш, че всички ние сме защитени? Всички очакваме да умрем или да бъдем поробени. Наистина ли си мислиш, че Джейс ще си стои така и ще чака да се случи нещо ужасно? Наистина ли си мислиш…
— Това, което мисля, е, че Джейс е твой брат, точно както беше и Макс — каза Клеъри — и теб би трябвало да те засяга какво ще се случи с него.
Тя съжали в мига, в който изрече това. Лицето на Изабел стана бяло, сякаш думите на Клеъри бяха изтрили цвета от кожата й.
— Макс — каза Изабел с едва сдържан гняв — беше малко момче, а не боец… той беше на девет години. Джейс е ловец на сенки, воин. Ако се бием с Валънтайн, мислиш ли, че Алек ще гледа отстрани? Мислиш ли, че всички ние не сме готови по всяко време да умрем, ако се наложи и ако каузата си струва? Валънтайн е баща на Джейс; може би Джейс има най-голям шанс да се добере до него и да направи това, което счита, че е нужно…
— От своя страна Валънтайн може да счете за нужно да убие Джейс — каза Клеъри. — Не би го пощадил.
— Знам.
— Но какво значение има дали ще умре славно, или не? Няма ли да ти липсва при всички положения?
— На мен той ще ми липсва всеки ден — каза Изабел — до края на живота ми, който, обърни внимание, ако Джейс се провали, ще е не по-дълъг от една седмица. — Тя поклати глава. — Ти не разбираш, Клеъри. Не разбираш какво е да живееш постоянно във война, да израснеш сред битки и загуба на близки. Предполагам, че не си виновна за това. Просто така си възпитана…