Клеъри вдигна ръце.
— Разбирам много добре. Знам, че не ме харесваш, Изабел. Защото за теб аз съм мунди.
— Мислиш, че това е причината… — Изабел млъкна, очите й заблестяха; не само от гняв, както с изненада забеляза Клеъри, но и от сълзи. — Боже, май нищо не си разбрала! Откога познаваш Джейс, от месец? Аз го познавам от седем години. И откакто го познавам, никога не съм го виждала влюбен, не съм го виждала дори да харесва някого. Разбира се, че е излизал с момичета. Момичетата винаги се влюбваха в него, но той нехаеше за това. Предполагам, че затова Алек си мислеше… — Изабел млъкна за момент и застана неподвижно.
Тя се опитва да не заплаче, помисли си учудена Клеъри — същата тази Изабел, която сякаш никога не бе плакала.
— Той винаги ме е тревожил, както и майка ни… Искам да кажа, как така един тийнейджър няма да се влюби? Той сякаш винаги беше нащрек, що се отнася до други хора. Мислех си, че случилото се с баща му по някакъв начин го е травмирало трайно и той не можеше да се влюби, в когото и да е. Само ако знаех какво наистина се е случило с баща му… Но и тогава щях да си мисля същото, нали? Искам да кажа, травмите обикновено идват оттам.
А после видяхме теб и той сякаш се пробуди. Ти няма как да забележиш това, защото никога не си го виждала иначе. Но аз забелязах. Ходж забеляза. Алек забеляза… защо мислиш, че той те мразеше толкова? Всичко се случи, след като те видяхме още първия път. Ти си мислеше, че е странно това, че ни виждаш, и то така си беше, но за мен бе не по-малко странно, че Джейс също успя да те види. Той говореше за теб през цялото време, докато се връщахме в Института; той накара Ходж да го изпрати да те доведе; и след като веднъж те доведе, не желаеше повече да те пусне. Където и да се намираше ти, той все теб гледаше… Ревнуваше дори от Саймън. Не съм сигурна дали си даваше сметка за това, но определено ревнуваше. В това съм сигурна. Ревнуваше от мундан. А след това, което се случи със Саймън на партито, той пожела да дойде с теб в Дюмор, нарушавайки по този начин Закона на Клейва, и то само, за да спаси един мундан, когото дори не харесва. Направи го заради теб. Защото, ако нещо се беше случило със Саймън, ти щеше да страдаш. Ти беше първият човек извън семейството, чието щастие бе важно за него. Защото те обичаше.
Клеъри се покашля.
— Но това е било преди…
— Преди да разбере, че си негова сестра. Знам. И аз не те упреквам за това. Не би могла да предположиш. И едва ли ти е било лесно да продължиш напред и да започнеш да се срещаш със Саймън веднага след това, сякаш изобщо не те е грижа. Помислих си, че веднъж щом Джейс разбере, че си му сестра, ще се откаже от мечтата си за теб, но той не го направи, не можеше. Не знам какво му е сторил Валънтайн, когато е бил дете. Не знам дали защото си е такъв, или защото са го направили такъв, но той не може да те прежали, Клеъри. Не може. Започнах да ненавиждам срещите си с теб. Не желаех и Джейс да се вижда с теб. То е като рана от демонична отрова — просто трябва да я оставиш сама да се излекува. Всеки път, когато махаш превръзките, раната се отваря отново. Всеки път, когато той те види, все едно се махат превръзките му.
— Знам — прошепна Клеъри. — Какво мислиш, че ми е на мен?
— Не знам. Не мога да кажа какво чувстваш ти. Ти не си ми сестра. Не те мразя, Клеъри. Дори те харесвам. Ако обстоятелствата бяха по-различни, бих искала Джейс да е с теб. Но се надявам да ме разбереш, когато ти казвам, че ако по някакво чудо всички ние преодолеем това, иска ми се семейството ми да се премести толкова далеч, че никога да не се видим повече с теб.
Очите на Клеъри се изпълниха със сълзи. Беше странно това, как тя и Изабел седяха на масата и плачеха за Джейс уж по различни причини, които все пак бяха и еднакви.
— Защо ми казваш всичко това?
— Защото ме обвиняваш, че не съм искала да помогна на Джейс. А аз точно това искам. Защо мислиш, че толкова се разстроих, когато ти внезапно се появи на прага на дома на Пенхалоу? Държиш се така, сякаш не си част от всичко това, от нашия свят; стоиш на границата, а всъщност си част от него. При това съществена. Не може вечно да го играеш резерва, Клеъри, не и ако си дъщеря на Валънтайн. Не и когато Джейс прави това, което прави, отчасти и заради теб.
— Заради мен?
— Защо мислиш, че с такава готовност рискува живота си? Защо мислиш, че не го е грижа дали ще умре? — Думите на Изабел се забиваха като игли в ушите на Клеъри.
Знам защо, помисли си тя. Защото той си мисли, че е демон, мисли си, че не е истински човек. Но аз не мога да ти го кажа, не мога да ти кажа онова, което ще те накара да разбереш.