Изабел се изправи и застана между Клеъри и майка й. Ръката й се плъзна под престилката и Клеъри усети как тя хваща сребристо-златистия си камшик.
— Какво става тук? — попита настойчиво Изабел. — Коя си ти?
Строгият й глас леко потрепери, сякаш уловила изражението по лицето на Джослин, която се бе втренчила в нея с ръка на сърцето.
— Мерис — гласът на Джослин беше почти като шепот.
Изабел се изуми.
— Откъде знаеш името на майка ми?
Лицето на Джослин започна да възвръща цветовете си.
— Разбира се! Ти си дъщерята на Мерис. Просто… толкова приличаш на нея. — Тя бавно спусна ръката си. — Аз съм Джослин Фр… Феърчайлд. Майката на Клеъри.
Изабел извади ръката изпод престилката си и погледна към Клеъри напълно объркана.
— Но ти беше в болницата… в Ню Йорк…
— Така е — каза Джослин с по-твърд глас. — Но благодарение на дъщеря ми вече съм добре. И искам да поговоря с нея насаме.
— Аз обаче не съм сигурна, че тя иска същото — каза Аматис, протегна ръка и я сложи на рамото на Джослин. — Предполагам, че това е шокиращо за нея…
Джослин се отскубна от Аматис и се приближи към Клеъри с протегнати напред ръце.
— Клеъри…
Най-после Клеъри успя да проговори. Гласът й беше студен, леден и толкова гневен, че сама се изненада от него.
— Как дойде тук, Джослин?
Майка й замръзна на мястото си, а по лицето й пробяга колебание.
— Току-що минах през Портала с Магнус Бейн. Вчера той дойде при мен в болницата… донесе ми противоотровата. Разказа ми за всичко, което си направила за мен. Когато се събудих, не исках нищо друго, освен да те видя… — Гласът й трепна. — Клеъри, нещо не е наред ли?
— Защо никога не си ми казала, че имам брат? — попита Клеъри. Не това бе очаквала да каже, дори не беше планирала да го произнесе. Но го направи.
Джослин отпусна ръце.
— Мислех, че е мъртъв. Предположих, че ако знаеш, само ще страдаш.
— Нека ти кажа нещо, мамо — рече Клеъри. — Да знаеш, е по-добре, отколкото да не знаеш. Винаги.
— Съжалявам… — започна Джослин.
— Съжаляваш? — извика Клеъри; сякаш нещо се бе разкъсало в нея и сега оттам излизаше на талази цялата й горчивина, цялата потискана ярост. — Няма ли да ми обясниш защо никога не ми каза, че съм ловец на сенки? Или това, че баща ми е жив? О, и за това, как си платила на Магнус да изтрива спомените ми?
— Опитвах се да те защитя…
— Е, тук не си се справила! — извика Клеъри. — Какво очакваше да се случи с мен след твоето изчезване? Ако не бяха Джейс и другите, щях да умра. Ти така и не ми показа как да се защитавам. Никога не си ми говорила за опасностите, които ме дебнат. Какво си въобразяваше? Че ако се сблъскам със злото, то няма да ме забележи? — Очите й горяха. — Знаела си, че Валънтайн не е мъртъв. Казала си на Люк, че според теб той е жив.
— Точно затова трябваше да те скрия — каза Джослин. — Не можех да рискувам Валънтайн да разбере къде си. Не можех да му позволя да те доближи…
— Защото е превърнал първото ти дете в чудовище ли? — рече Клеъри. — И ти не си искала да постъпи по същия начин с мен.
Безмълвна от изумление, Джослин само стоеше неподвижно и я гледаше.
— Да — каза най-после тя. — Да, но не само заради това, Клеъри…
— Ти си изтрила спомените ми — продължи Клеъри. — Лишила си ме от тях. Лишила си ме от собствената ми същност.
— Това не беше ти! — извика Джослин. — Никога не съм искала да бъдеш такава…
— Няма значение какво си искала ти! — гневно каза Клеъри. — Важно е какво наистина съм! Не си имала право да ме лишаваш от това!
Джослин пребледня. Очите на Клеъри се напълниха със сълзи — беше й трудно да гледа майка си такава, толкова наранена, а ето че тя продължаваше да я наранява. Съзнаваше, че ако още веднъж отвори уста, от нея ще се изсипят още ужасни думи, още изпълнени с омраза гневни слова. Тя сложи ръка на устата си и се втурна в коридора, минавайки покрай майка си, покрай протегнатата ръка на Саймън. Всичко, което искаше в този момент, бе да се махне. Обезумяла, тя бутна входната врата и направо се изстреля на улицата. Някой извика след нея, но тя не се обърна. Вече беше хукнала да бяга.
Джейс откри с известна изненада, че Себастиян бе оставил коня на Верлак в обора, вместо да го използва в нощта на бягството си. Вероятно се е боял, че е можело по някакъв начин Уейфарър да бъде проследен.