— Може ли да се присъединя и аз?
Тя подскочи от изненада и се завъртя встрани, поглеждайки нагоре. Саймън стоеше над нея с ръце в джобовете. Някой — вероятно Изабел — му беше дал тъмно яке от твърд черен плат, какъвто ловците на сенки използваха за униформите си. Вампир в униформа, помисли си Клеъри, като се запита дали това беше прецедент.
— Проследил си ме — каза тя. — Голям ловец на сенки съм, няма що.
Саймън сви рамене.
— Е, за твое успокоение, умея да се движа тихо и елегантно като пантера.
Клеъри неволно се усмихна. Тя се надигна и седна, като заизтърсва калта от ръцете си.
— Ами, заповядай. Тук всеки може да се цупи на спокойствие.
Сядайки до нея, Саймън огледа града и подсвирна.
— Хубава гледка.
— Наистина. — Клеъри косо го погледна. — Как ме намери?
— Ами, отне ми няколко часа. — Той криво се усмихна. — После си спомних как навремето, в първи клас, когато се скарахме, ти се покатерваше на покрива ни и майка ми трябваше да те сваля оттам.
— Е, и?
— Познавам те — каза той. — Когато си разстроена, гледаш да се качиш на високо.
Той й подаде нещо — нейното зелено палто, сгънато грижливо. Тя го взе и си го наметна — личеше му на горкото, че е активно носено. Дори имаше малка дупка на лакътя, достатъчно голяма обаче, за да си провреш пръста.
— Благодаря ти, Саймън. — Тя обви ръце около коленете си и се втренчи в града. Слънцето се беше снишило на небето и кулите бяха започнали да блестят в червеникаворозово. — Майка ми ли те изпрати при мен?
Саймън поклати глава.
— Всъщност ме изпрати Люк. И ми каза да ти предам, че е добре да се върнеш преди залез. Случва се нещо грандиозно.
— Какво по-точно?
— Люк е поставил ултиматум на Клейва до залез-слънце да реши дали ще отпусне на долноземците места в Съвета. По здрач всички долноземци ще се съберат пред Северната порта. Ако от Клейва се съгласят, те ще влязат в Аликанте. Ако не…
— Ще си отидат — довърши Клеъри. — А Клейвът ще се предаде на Валънтайн.
— Точно така.
— Те ще се съгласят — рече Клеъри. — Трябва да се съгласят. — Тя обгърна коленете си още по-плътно. — Те никога не биха приели да ги управлява Валънтайн. Никой не би приел.
— Радвам се да видя, че не си загубила идеализма си — каза Саймън и макар че тонът му звучеше небрежно, Клеъри долови под него някакъв друг глас. Този на Джейс, който казваше, че не е идеалист, и тя потрепери въпреки палтото си.
— Саймън? — каза тя. — Имам един глупав въпрос.
— Слушам.
— Ти спа ли с Изабел?
Саймън се задави. Клеъри бавно обърна поглед към него.
— Добре ли си? — попита тя.
— Предполагам — рече той, като с видимо усилие възвърна самообладанието си. — Ти сериозно ли?
— Ами, нямаше те цяла нощ.
Известно време Саймън мълчеше. Най-накрая каза:
— Не съм сигурен, че това ти влиза в работата, но отговорът е не.
— Добре — каза Клеъри и след известна пауза добави: — Предполагам, че не би се възползвал от нея, когато е толкова уязвима поради скръбта си.
Саймън изсумтя.
— Ако някога срещнеш мъж, който не би се възползвал от Изабел, обади ми се. С удоволствие бих му стиснал ръката. Или ще избягам далеч от него, знам ли.
— Значи не излизаш с Изабел?
— Клеъри — рече Саймън, — защо ме разпитваш за Изабел? Не искаш ли да говорим за майка ти? Или за Джейс? Изи ми каза, че той е заминал. Представям си как се чувстваш.
— Не — каза Клеъри. — Не, не мисля, че можеш да си представиш.
— Не си единствената, която някога се е чувствала изоставена. — В гласа на Саймън се долавяше известно раздразнение. — Тоест, искам да кажа… това, което имам предвид, е, че никога не съм те виждал толкова ядосана. При това на майка си. Мислех, че тя ти липсва.
— Разбира се, че ми липсваше! — тросна се Клеъри, като си даде сметка как може да е изглеждало всичко случило се в кухнята. Особено на майка й. Тя пропъди тази мисъл. — Единственото, което ме интересуваше, бе да я намеря… да я спася от Валънтайн, после търсех начин да я излекувам… и през цялото време не спирах да мисля колко съм й бясна за това, че ме е лъгала през всички тези години. Че е скривала всичко това от мен, скривала е истината от мен. Така и не ми е позволила да разбера коя съм всъщност.