На гаснещата светлина лицето на Саймън изглеждаше като восъчно.
— Явно — каза той — те наистина много ни мразят. Наистина предпочитат Валънтайн.
— Това не е омраза — каза Клеъри. — Просто наистина се страхуват. Дори Валънтайн се страхува от долноземците. — Тя го каза, без да се замисли, но още докато го изричаше, установи, че това е истина. — Страх и завист.
Саймън запримига изненадано към нея.
— Как така завист?
Но Клеъри се бе пренесла мислено в съня, който й бе показал Итуриел, и гласът на Валънтайн отекна в ушите й. Исках да попитам защо. Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е справедливо?
Устните й се разтвориха и тя се втренчи с невиждащ поглед надолу към града. Долови смътно, че Саймън бе произнесъл името й, но мислите й блуждаеха. Ангелът можеше да й покаже какво ли не, помисли си тя, но по някаква причина той бе избрал точно тези сцени, тези спомени. В мислите си тя видя как Валънтайн гневно крещи: Да се съюзим с долноземците, да се свържем с тези същества!
И тогава видя руната. Онази, от видението й. Руната на простия възел.
Защо да не можем да имаме и ние това, което имат те?
— Обединение — каза гласно тя. — Това е руната на обединението. Тя свързва свои и чужди.
— Какво? — Саймън вдигна объркан поглед към нея.
Тя се изправи на крака, като изтупваше прахта от себе си.
— Трябва да сляза долу. Те къде са?
— Кои къде са? Клеъри…
— От Клейва. Къде заседават? Къде е Люк?
Саймън също се изправи на крака.
— Залата на Съглашението. Клеъри…
Но тя вече тичаше напред по виещата се пътека към града. Саймън изруга под носа си и хукна след нея.
Казват, че всички пътища водят към залата. Думите на Себастиян пулсираха в главата й и тя тичаше надолу по тесните улици на Аликанте. Надяваше се това да е истина, защото в противен случай определено щеше да се загуби. Улиците се виеха причудливо и нямаха нищо общо с прекрасните, прави, пресичащи се под прав ъгъл улици на Манхатън. В Манхатън винаги знаеш къде се намираш. Всичко е ясно номерирано и обозначено. Това тук си беше цял лабиринт.
Тя мина през тесен двор и се спусна надолу по канала, знаейки, че ако следва водата, все ще стигне до Площада на ангела. За нейна изненада обаче пътят я отведе до дома на Аматис и след като се стрелна покрай него, се спусна по една широка, извита, позната улица. От нея се излизаше на площада със статуята на ангела, в чийто край се издигаше бялата Зала на Съглашението. До сияещата в бяло статуя стоеше Саймън, който бе скръстил ръце и мрачно я наблюдаваше.
— Можеше да ме почакаш — каза той.
Тя се бе навела напред, с ръце на коленете и опитваща се да си поеме въздух.
— Ти… не говориш сериозно… при положение че си дошъл преди мен.
— Вампирска скорост — каза Саймън с известно задоволство. — Когато се приберем в Ню Йорк, може да се запиша за някой маратон.
— Това би било… нечестно. — С последно дълбоко вдишване Клеъри се изправи и отметна от очите си запотената си коса. — Хайде, да влезем.
Залата беше пълна с ловци на сенки, повече, отколкото бе виждала досега събрани на едно място, дори в нощта на нападението на Валънтайн. Гласовете им се издигаха в ропот, наподобяващ спускаща се лавина. Повечето спореха и крещяха на групи — подиумът беше пуст, картата на Идрис висеше захвърлена зад него.
Тя потърси с очи Люк. Трябваше й време, докато го открие, облегнат на една колона, притворил очи. Видът му бе окаян — сякаш полумъртъв, с отпуснати рамене. Аматис бе застанала зад него и разтревожено го потупваше по рамото. Клеъри се огледа, но никъде в тълпата не съзря Джослин.
За миг се поколеба. После се сети за Джейс, тръгнал да търси Валънтайн, сам, с ясното съзнание, че това може да коства живота му. Той знаеше, че е част от случващото се, част от историята, както и тя — винаги е била, дори когато не го е съзнавала. Адреналинът продължаваше да циркулира в тялото й, подобно на иглички, които бодяха сетивата й и правеха всичко да изглежда ясно. Дори твърде ясно. Тя стисна ръката на Саймън.