— Но вие можете да я спечелите — каза Клеъри. — Можете! — Гърлото й бе пресъхнало, главата я болеше, а лицата в тълпата отпред се размазаха в неясно петно, тук-там пронизано от точици мека бяла светлина. Но ти не можеш да спреш сега. Трябва да продължиш. Трябва да опиташ. — Баща ми мрази долноземците, защото им завижда — продължи тя, думите й се нижеха една след друга. — Завист и страх заради всички качества, които те имат, а той не. За него е непоносимо, че в някои отношения те са по-могъщи от нефилимите, и аз бих се обзаложила, че не е единствен. Не е трудно да се страхуваш от това, което ти самият не притежаваш. — Тя си пое дъх. — Но какво ще стане, ако можете да ги споделите? Какво ще стане, ако направя руна, която да обедини всички вас, всички ловци на сенки, с долноземците, които ще се бият на ваша страна, и така ще можете да обедините силите си — ще можете да оздравявате бързо като вампирите, да сте издръжливи като върколаците или да сте бързи като елфите. А те в замяна ще получат вашия опит, вашите бойни умения. Вие можете да станете непобедими… ако просто ми позволите да ви сложа знак и ако се биете редом с долноземците. Защото, ако не се сражавате рамо до рамо с тях, руните няма да действат. — Тя направи пауза. — Моля ви — рече, но думите излязоха едва чуто от пресъхналото й гърло. — Моля ви, позволете ми да ви сложа знак.
Думите й отекнаха в тишината наоколо. Светът се разми пред погледа й и тя разбра, че е произнесла втората половина от речта си втренчена в тавана на залата и че меките бели експлозии, които бе видяла, всъщност са звезди, изгряващи една по една на нощното небе. Наоколо се възцари продължителна тишина и отпуснатите от двете й страни ръце се свиха в юмруци. И после бавно, много бавно, тя погледна надолу и срещна очите на множеството, вперени в нея.
17
Историята на една жена — ловец на сенки
Клеъри седеше на най-горното стъпало на Залата на Съглашението и гледаше към Площада на ангела. Луната вече беше изгряла и се виждаше над покривите на къщите. Демоничните кули отразяваха сребристобялата й светлина. Мракът умело прикриваше белезите и раните на града; под нощното небе сякаш беше напълно спокойно — стига да не поглеждаш към хълма на Гард и очертанията на порутената крепост.
Оттатък площада патрулираха стражи, които ту се появяваха, ту изчезваха на магическата светлина на лампите. Те преднамерено не обръщаха внимание на присъствието на Клеъри.
Няколко стъпала по-надолу Саймън сновеше напред-назад и стъпките му бяха смайващо безшумни. Той бе пъхнал ръце в джобовете и когато се обърна, за да се изкачи при нея, лунната светлина се отрази в бледата му кожа, сякаш в огледална повърхност.
— Спри да ходиш напред-назад — каза му тя. — Само ме изнервяш допълнително.
— Извинявай.
— Имам чувството, че сме навън от цяла вечност. — Клеъри наостри уши, но не успя да чуе нищо повече от глух ропот на множество гласове, идващ от затворената двойна врата на залата. — Можеш ли да чуеш какво си говорят вътре?
Саймън притвори очи; изглежда му беше трудно да се концентрира.
— Малко — каза той след кратка пауза.
— Иска ми се да съм там — рече Клеъри, като ритна ядосано с пети стъпалата. Люк я беше помолил да изчака пред вратата, докато от Клейва обсъдят положението. Той искаше да изпрати с нея и Аматис, но Саймън предложи себе си на нейно място, изтъквайки, че Аматис би била по-полезна на Клеъри, ако остане в залата. — Иска ми се и аз да участвам в събранието.
— О — каза Саймън. — Едва ли.
Тя знаеше защо Люк я бе помолил да изчака отвън. Можеше да си представи какво говореха за нея вътре. Лъжкиня. Чудачка. Идиотка. Откачалка. Глупачка. Чудовище. Дъщеря на Валънтайн. Може и да беше по-добре да остане извън залата, но притеснението от очакването на решението на Клейва беше направо болезнено.
— Дали да не се изкача по някоя от тези — каза Саймън, поглеждайки към една от дебелите бели колони, които подпираха наклонения покрив на залата. Руните по тях представляваха навързани плетеници, но освен тях не се виждаше нищо, за което да се хване човек. — Да поизпусна парата, не за друго.
— О, я стига — каза Клеъри. — Ти си вампир, а не Спайдърмен.
В отговор Саймън само скочи леко в подножието на една от колоните. За миг той я огледа замислено, после я обви с ръце и започна да се катери. Клеъри гледаше с отворена уста как пръстите и стъпалата му намираха упора на невъзможни места в грапавия камък.