— Ти си Спайдърмен! — възкликна тя.
Саймън погледна надолу от изминатия на половина път по колоната.
— В такъв случай ти си Мери Джейн. Нейната коса също е червена — рече той. После погледна към града и се намръщи. — Надявах се оттук да видя Северната порта, но явно за целта трябва още да се катеря.
Клеъри знаеше защо той иска да види портата. При долноземците бяха изпратени пратеници да ги помолят да изчакат, докато приключат разискванията в Клейва, и Клеъри можеше само да се надява, че те са приели. И ако са приели, то какво ли ставаше там сега? Клеъри си представи тълпа от чакащи, нетърпеливо крачещи…
Двойната врата на залата изскърца и се отвори. През отвора се шмугна стройна фигура, затвори вратата и се обърна с лице към Клеъри. Тя беше още в сянка, но щом се придвижи напред, по-близо до магическата светлина, която осветяваше стълбите, Клеъри видя яркия пламък на червена, като своята, коса и разбра, че това е майка й.
Джослин вдигна поглед, изглеждаше объркана.
— О, здравей, Саймън. Приятно ми е, че… свикваш.
Саймън пусна колоната и се приземи леко в подножието й. Изглеждаше леко смутен.
— Здравейте, госпожо Фрей.
— Не мисля, че сега се налага да ме наричаш така — каза майката на Клеъри. — Можеш просто да ми казваш Джослин. — Тя се поколеба. — Знаеш ли кое ми се вижда странно в цялата тази… ситуация? Радвам се да те видя до Клеъри. Не помня кога за последно сте се разделяли.
Саймън изглеждаше силно смутен.
— И аз се радвам да ви видя.
— Благодаря, Саймън. — Джослин стрелна с поглед дъщеря си. — Виж, Клеъри, ще може ли да поговорим за малко? Насаме?
Един безкраен миг Клеъри седеше неподвижно и гледаше втренчено майка си. Беше й трудно да не се чувства така, сякаш гледа непозната. Гърлото й се сви толкова много, че не можеше да проговори. Тя погледна към Саймън, който очакваше знак от нея дали да остане, или да се махне. Тя въздъхна.
— Добре.
Преди да потъне обратно в залата, Саймън вдигна окуражително палци. Клеъри се извърна и се втренчи надолу към площада, където стражите правеха своите обиколки, а Джослин, от своя страна, се приближи и седна до нея. Част от Клеъри копнееше да склони глава на рамото на майка и. Тя дори затвори очи и си представи, че всичко е наред. Друга част от нея знаеше, че няма смисъл; можеше да си стои със затворени очи колкото си иска.
— Клеъри — каза най-накрая много тихо Джослин. — Толкова съжалявам.
Клеъри се втренчи в ръцете си. Забеляза, че все още държи стилито на Патрик Пенхалоу. Надяваше се той да не си помисли, че се кани да му го открадне.
— Никога не съм мислила, че ще видя отново това място — продължи Джослин. Клеъри хвърли кос поглед към майка си и я видя да гледа към града, към демоничните кули, които хвърляха бледата си магическа светлина върху хоризонта. — Понякога го сънувах. Винаги съм искала да го нарисувам, да нарисувам спомените си, но не можех да го направя. Мислех си, че ако видиш какво съм нарисувала, ще започнеш да задаваш въпроси, вероятно щеше да се запиташ как тези образи са се родили в главата ми. Толкова се страхувах да не разбереш откъде съм наистина. Коя съм всъщност.
— И ето че разбрах.
— И ето че разбра. — Джослин звучеше унило. — И имаш всички основания да ме мразиш.
— Не те мразя, мамо — каза Клеъри. — Аз просто…
— Изгуби доверие в мен — рече Джослин. — Не мога да те упрекна за това. Трябваше да ти кажа истината. — Тя докосна леко рамото на Клеъри и сякаш доби кураж, когато Клеъри не се отдръпна. — Мога да ти кажа, че съм го направила, за да те предпазя, но знам как би прозвучало това. Току-що бях там, в залата, гледах те…
— Била си там? — смая се Клеъри. — Не те видях.
— Бях в най-затънтения ъгъл на залата. Люк ми беше казал да не идвам на събранието, защото присъствието ми ще разстрои всички, и вероятно е бил прав, но аз толкова исках да бъда там. Промъкнах се след началото на заседанието и се скрих в сенките. Но бях там. И просто исках да ти кажа…
— Че се държах като глупачка? — каза горчиво Клеъри. — Да, вече ми е известно.
— Не. Исках да ти кажа, че се гордея с теб.
Клеъри се обърна и погледна майка си.
— Наистина ли?
Джослин кимна.
— Разбира се. Заради начина, по който се изправи пред Клейва. Начинът, по който им показа какво можеш. Накара ги да те погледнат и да видят човека, когото обичат най-много на света, нали?
— Да — каза Клеъри. — Ти как разбра?