— Защото ги чух да произнасят различни имена — каза тихо Джослин. — Но аз през цялото време виждах теб.
— О! — Клеъри заби поглед в краката си. — Ами, аз още не съм сигурна, че те ми вярват за руните. Искам да кажа, надявам се, но…
— Може ли да я видя? — попита Джослин.
— Какво да видиш?
— Руната. Руната, която създаде, за да обединиш ловците на сенки и долноземците. — Тя се поколеба. — Ако не можеш да ми я покажеш…
— Не, няма проблем. — Клеъри начерта със стилито линиите на руната, която ангелът й бе показал, на едно от мраморните стъпала, водещи към Залата на Съглашението, и докато чертаеше, линиите пламваха в горещо злато. Беше силна руна, карта от преплетени линии, които образуваха стройно цяло. Едновременно проста и сложна. Сега вече Клеъри знаеше защо тази руна й бе изглеждала някак незавършена, когато я видя преди: трябваше й още една такава руна, за да може да функционира. Руна двойник. Партньор. — Обединение — каза тя, като отмести стилито. — Така ще нарека тази руна.
— И аз така мисля.
Джослин гледаше мълчаливо как руната припламна и изчезна, като остави леки черни очертания по камъка.
— Когато бях млада — каза най-накрая тя, — толкова се мъчех да обединя ловците на сенки и долноземците, да запазя Съглашението. Тогава имах чувството, че преследвам непостижима мечта — нещо, което на повечето ловци на сенки им е трудно дори да си представят. А ето че сега ти направи тази мечта достижима, направи я реална. — Джослин премигна бързо няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи. — Докато те гледах в залата, си дадох сметка за едно. Знаеш, че през всичките тези години се мъчех да те предпазя, като те държах далеч от всичко. Затова не исках и да ходиш в Пандемониум. Знаех, че този клуб се посещава и от долноземци, и от мундани… а това означава, че може да има и ловци на сенки. Предполагах, че има нещо в кръвта ти, което те тегли към това място, нещо, което си открила в света на сенките, дори и без Зрението си. Мислех си, че ще бъдеш защитена само ако скрия този свят от теб. И през ум не ми е минавало да се опитам да те защитя, помагайки ти да станеш силна и борбена. — Тя звучеше тъжно. — Но ти стана силна и без мен. Достатъчно силна, за да ти кажа истината, ако още искаш да я чуеш.
— Не знам. — Клеъри си спомни за картините, които й бе показал ангелът, спомни си колко ужасни бяха те. — Знам, че ти се сърдех за това, че ме излъга. Но не съм сигурна, че искам да науча още ужасни неща.
— Говорих с Люк. Според него трябва да ме изслушаш. Да чуеш цялата история. До най-малката подробност. Неща, които не съм казвала на никого, дори и на него. Не обещавам, че истината ще ти хареса. Но поне ще е истина.
Законът е суров, но е закон. Тя беше длъжна да чуе истината заради Джейс, точно колкото и заради себе си. Клеъри стисна по-силно стилито, кокалчетата й побеляха.
— Искам да знам всичко.
— Всичко… — Джослин си пое дълбоко дъх. — Дори не знам откъде да започна.
— Какво ще кажеш да започнеш от това, как си могла да се омъжиш за Валънтайн? Как си могла да се омъжиш за човек като него и да го направиш мой баща… та той е чудовище.
— Не. Той е човек. Признавам, не добър човек. Но ако искаш да знаеш защо съм се омъжила за него… ами, защото го обичах.
— Не би могла — рече Клеъри. — Никой не би могъл.
— Бях на твоите години, когато се влюбих в него — рече Джослин. — За мен той беше идеален — възхитителен, умен, великолепен, забавен, чаровен. Знам, че ти звучи налудничаво. Ти познаваш само този, сегашния Валънтайн. Не можеш да си представиш какъв беше той навремето. Когато ходехме заедно на училище, всички го обичаха. Той сякаш разпръскваше светлина, сякаш във вселената имаше някаква специално и ярко осветена част, към която принадлежеше само той и ако имахме късмет, можеше да я сподели с нас, поне мъничко. Всички момичета бяха влюбени в него и аз си мислех, че нямам шанс. У мен нямаше нищо специално. Дори не бях особено популярна; Люк беше един от най-близките ми приятели и аз прекарвах по-голямата част от времето си с него. Но по някаква причина Валънтайн избра мен.
Гадост, идеше й на Клеъри да каже. Но се въздържа. Дали защото в гласа на майка й имаше тъга, примесена с разкаяние. Или заради това, което бе казала за Валънтайн, че бил излъчвал светлина. Клеъри си бе помислила същото и за Джейс, но после се бе почувствала глупаво от тази мисъл. Но може би всички влюбени се чувстваха по този начин.
— Добре — каза тя, — разбирам. Но тогава си била на шестнайсет. Това не означава, че веднага е трябвало да се омъжиш за него.