— Когато се оженихме, аз бях на осемнайсет години. Той бе на деветнайсет — обясни Джослин спокойно.
— О, Боже! — рече ужасено Клеъри. — Ти би ме убила, ако реша да се омъжа на осемнайсет.
— Така е — съгласи се Джослин. — Но ловците на сенки се женят по-рано от мунданите. Техният — нашият — живот е по-кратък; малцина от нас умират от естествена смърт. Затова и правим всичко в по-млада възраст. Но дори и при това положение бях твърде млада да се омъжвам. И все пак семейството ми се радваше за мен… дори Люк се радваше за мен. Всички бяха на мнение, че Валънтайн е чудесно момче. А и съгласи се, че по онова време той си беше само едно момче. Единственият човек, който тогава ми каза да не се омъжвам за него, беше Мадлен. С нея бяхме приятелки от училище, но когато й съобщих, че съм сгодена, тя ми каза, че Валънтайн е егоист и отвратителен човек и че зад чаровната му маска се крие ужасен мерзавец. Реших, че просто ми завижда.
— Така ли се оказа?
— Не — рече Джослин, — тя говореше истината. Аз просто не желаех да слушам. — Тя сведе поглед към ръцете си.
— Но си съжалила — рече Клеъри. — След като си се омъжила за него, си съжалила, че си го направила, нали?
— Клеъри — рече уморено Джослин. — Ние бяхме щастливи заедно. Поне първите няколко години. Отидохме да живеем във вилата на родителите ми, където бях израснала; Валънтайн не желаеше да живеем в града и искаше останалите от Кръга също да напуснат Аликанте и да се държат настрани от Клейва. Семейство Уейланд живееха в имение само на един-два километра от нашето, имаше и други наблизо… семействата Лайтууд, Пенхалоу. Сякаш бяхме в центъра на света, с цялото това оживление около нас, с цялата тази страст и през цялото това време аз бях до Валънтайн. Той не допускаше да се почувствам пренебрегната или незначителна. Не, моята роля беше ключова в Кръга. Аз бях сред малцината, в чиито думи той се вслушваше. Все ми казваше, че без мен не би могъл да се справи с всичко това. Без мен щял да бъде едно нищо.
— Казвал е това? — Клеъри не можеше да си представи Валънтайн да каже такова нещо, нещо, което да издава, че е… уязвим.
— Да, но не беше вярно. Валънтайн не можеше да бъде нищо при никакви обстоятелства. Той бе роден да бъде лидер, да бъде в центъра на революцията. Към него непрекъснато се присъединяваха отцепници. Бяха привлечени от неговата страст и блясъка на идеите му. По онова време той дори не говореше кой знае колко за долноземците. По-скоро за реформи в Клейва, промяна на законите, които били остарели, допотопни и неподходящи. Валънтайн казваше, че трябва да има повече ловци на сенки, повече воини за борба с демоните, повече Институти… и че вместо да се тревожим как да скрием съществуването си, трябва да пазим Земята от демоните. Че трябва да ходим изправени и горди по света. Неговата визия бе примамлива: един свят, пълен с ловци на сенки, в който демоните бягат с писъци, а мунданите вярват в съществуването ни и са ни благодарни за това, което правим за тях. Бяхме млади; мислехме, че благодарностите имат значение. Такива ни бяха разбиранията. — Джослин си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се гмурне под водата. — Тогава забременях.
Клеъри усети студени тръпки по тила си и внезапно — дори не знаеше защо — вече не беше сигурна, че иска да чуе истината от майка си, не искаше да чуе отново как Валънтайн бе превърнал Джейс в чудовище.
— Мамо…
Джослин поклати невиждащо глава.
— Ти ме попита, защо никога не съм ти казала, че имаш брат. Ето защо. — Тя трескаво си пое дъх. — Бях толкова щастлива, когато разбрах, че очаквам дете. Валънтайн също, каза ми, че винаги е искал да стане баща. Да обучи сина си да бъде воин, както неговият баща е обучил него. „Ами ако е дъщеря?“ — питах аз, а той се усмихваше и казваше, че неговата дъщеря ще бъде също толкова добър боец, колкото би била, ако е момче, и че би се радвал и на дъщеря. Мислех, че всичко е просто перфектно.
И тогава Люк бе ухапан от върколак. Знаеш, че всяко второ ухапване води до ликантропия. Аз бих казала, три от всеки четири. Рядко някой се измъква от тази болест и Люк не направи изключение. През следващото пълнолуние той се промени. На сутринта той се яви на стълбите пред вратата ни, целият в кръв, с разкъсани дрехи. Исках да му се притека на помощ, но Валънтайн ме задържа. „Джослин, рече той, бебето.“ Сякаш Люк щеше да се нахвърли върху мен и да изтръгне бебето от корема ми. Та това беше Люк, но Валънтайн ме избута встрани и помъкна Люк надолу по стълбите и после към гората. Когато след цяла вечност се върна, беше сам. Затичах се към него, но той ми каза, че Люк се е самоубил, отчаян от факта, че е ликантроп. Каза, че е… мъртъв.