Известно време Джослин не отговори.
— Знаеш ли, Люк не трябваше да бъде ухапан. Просто нямаше как да се случи. Беше рутинна обиколка на гората, той бе излязъл с Валънтайн… наистина не е трябвало да се случи.
— Мамо…
— Според Люк съм му разказала, че се страхувам от Валънтайн, още преди да бъде променен. Била съм му казала, че чувам писъци през стените на вилата, че съм се съмнявала в нещо, от нещо съм се страхувала. И Люк, доверчивият Люк, попитал Валънтайн за това още на следващия ден. Същата нощ Валънтайн взе Люк със себе си да патрулират и той бе ухапан. Мисля… мисля, че Валънтайн е направил така, че да забравя какво съм видяла и кое ме е изплашило. Накарал ме е да вярвам, че това са били само лоши сънища. И мисля, че онази нощ той е направил така, че Люк да бъде ухапан. Мисля, че е искал да отстрани Люк, за да няма кой да ми напомня, че се страхувам от съпруга си. Но тогава не разбрах, по-точно не веднага. Когато с Люк се видяхме съвсем за кратко в деня, след като получих съобщението от Рейгнър Фел, толкова исках да му кажа за Джонатан, но не можех, не можех. Джонатан беше мой син. Още като видях Люк, само от това, че го видях, и се почувствах по-силна. Докато се прибирах вкъщи, си казвах, че ще се опитам да се науча да обичам Джонатан. Ще се накарам да го обичам.
Същата нощ бях събудена от бебешки плач. Станах рязко и видях, че съм сама в спалнята. Валънтайн бе излязъл на някакво заседание на Кръга, така че нямаше с кого да споделя изумлението си. Виж, Джонатан никога не плачеше… не издаваше нито звук. Мълчанието бе едно от нещата, които най-много ме плашеха у него. Аз се втурнах по коридора към стаята му, но той си спеше най-спокойно. Само че аз чувах бебешки плач, бях сигурна в това. Хукнах надолу по стълбите, следвайки плача. Той сякаш идваше откъм празната винена изба, чиято врата бе заключена, защото не я използвахме. Аз обаче съм израснала в това имение, знаех къде баща ми държи ключовете…
Докато говореше, Джослин не поглеждаше към Клеъри; сякаш бе потънала в разказа си, в спомените си.
— Като малка никога не съм ти разказвала приказката за Синята брада, нали? В нея един мъж казал на жена си никога да не наднича зад заключената врата, тя обаче нарушила забраната му и видяла тленните останки на предишните съпруги на мъжа си, които той бил убил, подредени като пеперуди на витрина. Нямах представа какво ще намеря, когато отключа вратата. Ако някой ме попита дали отново бих го направила… дали още веднъж ще съм в състояние да се приближа до отворената врата, да използвам магическата светлина, която да ми показва пътя надолу по стълбите в мрака… Не знам, Клеъри. Просто не знам.
Миришеше… о, долу миришеше на кръв, смърт и гнило. Валънтайн бе прокопал подземен тунел в това, което някога е било винена изба. Оказа се, че не детски плач съм чула. Там имаше килии, в които бяха затворени разни същества. Демонични създания, оковани в сребристо-златисти окови, сгърчени, безжизнени и скимтящи в килиите си, имаше и много, много повече… тела на долноземци, мъртви и умиращи. Имаше върколаци, с мускулатура, полуразядена от сребърен прах. Вампири с потопени в светена вода глави и свличаща се от костите им кожа. Феи, чиято кожа бе надупчена със студено желязо.
Дори това не ми стигаше, за да гледам на него като на палач. Не съвсем. Той сякаш ги измъчваше с научна цел. До вратата на всяка клетка имаше тетрадка с усърдно водени бележки от експериментите: за колко време бе умряло всяко от съществата. Имаше един вампир, на когото той непрекъснато бе обгарял кожата, за да види дали има някакъв предел, отвъд който горкото същество няма да може да се регенерира. Беше ми трудно да чета записките му, без да ми призлее. Но някак си успях да не припадна или повърна.
Имаше една страница, посветена на експериментите, които е направил върху себе си. Беше прочел някъде, че кръвта на демоните може да подейства като стимулатор на силата на ловците на сенки, с която те са родени. Бе опитал да инжектира от тази кръв на себе си, но без резултат. Нищо не се случило, освен че се почувствал зле. От това той бе заключил, че е твърде стар, за да му подейства тази кръв. За да има ефект, трябва да я влее на дете… за предпочитане още неродено.
След тази страница, на която бяха записани собствените му резултати, имаше серия бележки, озаглавени по начин, който привлече вниманието ми. С моето име. Джослин Моргенстърн.
Помня как трепереха пръстите ми, докато разлиствах страниците, думите горяха в мозъка ми. „Джослин изпи сместа и тази нощ. По нея няма видими промени, но мен всъщност ме интересува нероденото дете… С редовно поемане на демонична кръв от тази, която й давам, детето може да добие изключителни способности… Миналата нощ чух как сърцето му биеше много по-силно, отколкото ако беше човешко, звучеше като мощна камбана, оповестяваща началото на ново поколение ловци на сенки, в чиито жили тече смесената кръв на ангелите и демоните, която поражда сили, надхвърлящи и най-смелите представи… Долноземците никога повече няма да бъдат най-силните на земята…“